— Ела, искам да ти кажа нещо насаме.
— Няма проблем — кимна тя.
Бътърман се върна при свидетелите, а ние се преместихме на друго спокойно място в рамките на периметъра.
— Ние го направихме — рекох. — Наистина го…
Ръката й се вдигна да ме спре, от устата й се откърти дълбока въздишка.
— Не започвай пак, моля те. Аз трябваше да се досетя за Джоун, ти също. Всички ние трябваше да…
— Не става въпрос за това, а за експлозива — нетърпеливо я прекъснах аз.
— Какво за експлозива?
— Кражбата във Форт Худ. По-скоро нещата, които са били откраднати — „подскачащи Бети“, ПТС и С4. — Замълчах, после поклатих глава. — Танър се оказа прав. Това действително са едни и същи хора.
— Не можем да бъдем сигурни — поклати глава тя.
— Стига, Джени. Имаме абсолютно съвпадение на мунициите. След няколко часа вашата лаборатория ще потвърди, че става въпрос за С4 във вариант за военно ползване. — Забих очи в лицето й и добавих: — Независимо от всички сбъркани причини Ерик Танър е стигнал до вярното заключение!
Джени ми обърна гръб и насочи вниманието си към разрухата, която цареше пред фитнес залата.
— Не го изключвам — глухо промърмори тя, без да ме поглежда. — И никога не съм го изключвала.
— Но нали ти беше тази, която направи Танър на пух и…
— Не съм казала, че изключвам това, което твърдеше той. Моля те, не ми приписвай думи, които не съм употребявала!
— Но…
— Аз само посочих, че разследването му е пълно с пропуски, а заключенията му — неубедителни. Но никога не съм казвала, че са невъзможни!
Това ми се стори проява на дребнавост с цел оневиняване.
— Дрън-дрън!
— Моля? — погледна ме с разширени очи тя.
— Ти разкъса горкото копеле, направи го на нищо! И него, и теорията му.
— Това си е негова грешка, а не моя. Работил е зле, направил е погрешни заключения. Аз просто си свърших работата.
— И го унищожи.
В очите й се появи хладен блясък.
— Ти беше до мен, нали? Но не си спомням да си възразил или да си го защитил. Затова не мога да приема обвиненията, които ми отправяш в момента.
Беше права, разбира се. И го знаеше.
— Хайде, успокой се — подхвърли няколко секунди по-късно тя.
Аз обаче не бях готов да се успокоя.
— Това не те ли тревожи, Джени? — попитах. — Поне малко? Танър буквално ни натика решението в ръцете, но ние го отхвърлихме.
— Постфактум нещата винаги изглеждат по-ясни — промълви тя и докосна ръката ми. — Но ние не сме в съда, където всичко в миналото подлежи на проверка. Това е полицейско разследване — случва се тук и сега. И то е част от работата ни.
Вярно. Но въпреки това се чувствах като боклук.
— Я се запитай каква всъщност е разликата — продължи тя. — Танър не успя да идентифицира престъпниците. Нямаше идея коя ще бъде мишената. Нали така? Дори да бяхме реагирали според неговата теория, пак нямаше да спасим Джоун.
Не казах нищо.
— Но и двамата се чувстваме виновни. Ние допуснахме грешка. Нека обаче не я превръщаме в друга, по-голяма грешка.
— Какво имаш предвид?
— Да не преувеличаваме това, което знаем.
— Вече не съм сигурен, че знаем каквото и да било.
— Както и да е. Но нека се опитаме да се фокусираме върху това, което не знаем. Нищо не доказва, че крадците на мунициите са замесени в този атентат. Но допускам, че Барнс — или човек, който работи заедно с Барнс, може би е получил тези муниции от тях, независимо дали лично или чрез посредник.
— А какво не допускаш?
— Не виждам откъде и как Джейсън Барнс е познавал тези хора, не виждам как ги е убедил да се присъединят към него, не разбирам какво би ги накарало да направят немаловажния скок от кражбата и черноборсаджийството до убийството.
Излагаше доводите с желязна логика, на която не можех да противопоставя нищо. Но, от друга страна, отричайки теорията на Танър, ние не бяхме проверили съответните улики и това ме наведе на една идея. Извиних се, направих няколко крачки встрани и позвъних на Чарлс Уордъл.
Представих му се и той веднага възкликна:
— Исусе Христе! Чухте ли какво се е случило с жената на Таунзенд?
— Гледам право в останките, наистина е ужасно — отвърнах аз. — А сега искам отговор на няколко въпроса: чували ли сте Барнс да се е появявал в близост до Форт Худ или Килийн? Да, в Тексас. — Изключих, за да дам възможност на Уордъл да позвъни на хората, които щяха да извършат съответните проверки. Той ме набра след броени секунди. — Аха, ясно — промърморих. — Кога?
Прибрах телефона в джоба си и се върнах при Джени.