— Барнс е бил във Форт Худ, и то цели два пъти. Веднъж е бил част от охраната на вицепрезидента при негово посещение там, а след това е останал три седмици в базата като резерв на охраната на президента, който прекарал годишния си отпуск в своето тексаско ранчо.
— Кога?
— С вицето — преди близо две години. А последния път — миналото лято.
— Не се връзва. И преди две години, и миналото лято той дори не е подозирал, че ще пожелае да извърши всичко това.
— Но е бил там.
— Да, така е. Виж, аз не го изключвам. Вече нищо не изключвам.
— В такъв случай, нека поразсъждаваме още малко по темата. Би ли могъл да научи за кражбите на оръжия в „Худ“?
— Напълно възможно. По принцип тайните служби координират тези визити с местната полиция. Предварително изпратеният екип се запознава с всички заплахи от местен характер, с отделни откачалки и цели престъпни мрежи. — Тя вдигна глава да ме погледне и добави: — Ти си прав.
— Възможно ли е да е получил информация директно от ОКР?
— Най-вероятно да. По този начин е научил, че съществува престъпна верига, а може би дори и имената на предполагаемите участници в нея. — Замисли се за момент, после добави: — Сега ми се иска Танър да беше демонстрирал по-голяма убедителност.
Аз също се възползвах от кратка пауза за размисъл, след която попитах:
— Какво друго пропускаме?
Дойде моментът и двамата да се замислим. Когато човек направи голям и съществен пропуск, обикновено се сеща да погледне през рамо, за да види дали не е изпуснал и нещо друго на пътеката. Мислено се върнахме по стъпките си под едно колкото категорично, толкова е неприятно за нас мото: Джейсън Барнс се оказа по-умен, отколкото очаквахме, а ние — не толкова интелигентни, колкото се мислехме. В крайна сметка тя беше тази, която наруши мълчанието.
— Джейсън би трябвало да си дава сметка, че изчезването му автоматично го превръща в главен заподозрян, нали така?
— Точно така. И без съмнение е знаел какво следва — задълбочени проверки и анализи на миналото му, включително и контакт с майка му.
Джени кимна.
— Което означава, че сме запознати и с мотивите му и вероятно ще изработим списък с евентуалните му мишени — добави тя. — Ние го подценихме, Шон. Напълно възможно е да има психически отклонения, но иначе е истински гений!
— Значи ние вярваме, че сме на крачка зад гърба му, а той знае, че е на десет метра пред нас.
— Не бих… Всъщност да, така е. — След което ченето й изведнъж увисна, а пръстът й се насочи към високата фигура на мъж, изправил се малко встрани от групата на следователите: — О, господи! Той не бива да е тук!
Проследих погледа й. На десетина метра от нас се беше изправил Марк Таунзенд, облечен в същия син костюм и същата грозна вратовръзка, с ръце в джобовете на панталоните. Очите му гледаха втренчено суматохата, в която действаха неговите подчинени.
Подчинявайки се на един и същи инстинкт, ние едновременно се устремихме към него. Той изобщо не ни обърна внимание, а очите му останаха заковани върху преобърнатия и обгорял скелет на сивата „Краун Виктория“. Спряхме на крачка от него, инстинктивно заставайки от двете му страни. Не знаехме какво да кажем на горкия човек, който безмълвно оглеждаше останките от колата, съпругата, а вероятно и живота си. Аз лично не помня друг такъв миг. Бях напълно лишен от дар слово, беше ми адски тежко.
Но все някой трябваше да наруши изгарящото мозъка мълчание, затова се стегнах и промърморих:
— Приемете нашите най-искрени съболезнования, сър…
— Това е ужасно, наистина — добави Джени.
Той с нищо не показа, че изобщо ни е чул, не ни и погледна. Изтече доста време, преди от устата му да излетят тихите и объркани думи:
— Джоун беше… Тя нямаше никаква представа.
Останалото потъна в дълбоко стенание.
Бяха ми необходими сериозни усилия на волята, за да докосна ръкава му.
— Мястото не е подходящо за вас, сър — казах. — Моля, разрешете да ви изпратя до колата.
Той продължаваше да не поглежда към мен.
— Аз… Аз бях…
Проследих погледа му и замръзнах от ужас. Един от агентите се наведе и вдигна нещо от земята в близост до обгорялата кола. В момента, в който го приближи до очите си, стана ясно, че е женска ръка, отрязана като с нож в областта на китката. Без да си дава сметка, че има публика, агентът я огледа от всички страни, след което я пусна в специалната торбичка за веществени доказателства.
— Елате! — извиках аз, дръпнах ръката на Марк Таунзенд и го поведох към тълпата зяпачи и агентите, които им пречеха да се приближат към мястото на трагедията. Видяха ни, че се приближаваме, и ни направиха път. Втурнахме се през коридора от сиви и разкривени от ужас лица. Две телевизионни камери ни засякоха, репортерите до тях вдигнаха микрофоните към устните си. Директорът отпадаше все повече, краката му започнаха да се подгъват. От устните му излитаха неразбираеми звуци, примесени с ридания. Напрегнах мускули да го подкрепя, защото ми беше ясно, че Марк Таунзенд е изпаднал в шок и пред краката му е зинала бездънна пропаст.