Пред очите ми изплува дълга синя лимузина. Миг по-късно я забеляза и Джени, която яростно размаха ръце, за да привлече вниманието на двамата бодигардове до нея. Стегнах хватката си и насочих Таунзенд към колата. Бодигардовете най-сетне се сетиха да ни посрещнат и единият подхвана директора от другата страна.
— Какви ги вършите? — изкрещя извън себе си Джени. — Как го пуснахте тук?
— Ами той… Искам да кажа, ние… — запелтечи човекът. — Той ни заповяда да го доведем!
— Идиот! — окончателно побесня партньорката ми, след което напълни дробовете си с въздух и направи опит да се овладее. — Откарайте го у дома! Използвайте радиостанцията си, за да научите в кой колеж учи дъщеря му и накарайте диспечерите да изпратят самолет, за да я доведат тук! Намерете семейния свещеник на Таунзенд и го изпратете по спешност в дома му. Не го пускайте да влезе, докато не се появи пасторът, не го оставяйте сам! Разбра ли какво ти казах?
— Тъй вярно, госпожо.
— Повтори!
И онзи повтори заповедите й, при това почти дословно.
Но вече беше късно. Злото беше сторено и никакви фокуси не можеха да го маскират. Марк Таунзенд бе станал свидетел на неща, които никой жив човек не би трябвало да вижда!
Настаних го на задната седалка на лимузината, после се пресегнах и му закопчах колана. Глупав жест, който ми хрумна в момента, но беше израз на дълбоката ми загриженост за този човек. Тълпата зяпачи и телевизионните камери безмълвно следяха как охраната отвежда директора на най-превъзнасяната и доскоро най-страховитата силова организация в страната, изведнъж превърнал се в напълно разбит духовно старец, забил поглед в обувките си…
Опитах се да си представя как Джейсън Барнс би измислил сценарий с по-голям театрален ефект, но не успях. Просто не успях.
В порно бизнеса съществува изразът „кадър, носещ големите пари“, който се отнася за снимките на върховния момент, на самата еякулация. Спомних си за него, тъй като Джейсън току-що бе режисирал кадър за един милион долара — постижение, което трудно би могло да бъде надминато.
Но може би отново го подценявах. Поклатих глава и си напомних да не го правя.
22.
Двамата с Джени закрачихме един до друг по посока на Джордж Мийни, който не беше помръднал от мястото, на което го бяхме забелязали. Очевидно бе потънал в някакво съзерцание. Насочи поглед към нас, премигна няколко пъти и попита:
— Това Таунзенд ли беше?
— Да — отвърна Джени. — В недобра форма.
— Ще му трябва дълъг отпуск — добавих аз. — Не е зле ти да позвъниш на заместник-директора и да му кажеш, че е негов ред.
Джордж изглеждаше така, сякаш той се нуждаеше от дълъг отпуск, но въпреки това кимна.
Посочих към телевизионните екипи.
— След няколко минути тук ще цъфнат десетки камери. Назначи някой като Бътърман да поговори с тях и да ги разкара.
Огромното значение на случилото се най-сетне започна да пробива дебелата броня на самосъжалението му.
— Аз… Добра идея. Може би ще трябва да…
— Между другото, имаме улика — подхвърлих.
— За какво говориш?
Разказах му накратко за кражбите във Форт Худ, а той ме изслуша, без да променя изражението на лицето си и без коментар, поне в началото.
След като свърших, помълча малко, правейки усилия да асимилира чутото, после се извърна към Джени и попита:
— Ти придружи ли Дръмънд до щаба на ОКР?
— Да.
— И чу за кражбите?
— Да.
— Защо не ми докладва веднага?
— Защото бях на мнение, че информацията е недостоверна.
Джордж заби поглед в лицето й.
— Това беше професионалната ти преценка, така ли?
Побързах да се намеся, тъй като Джордж очевидно се готвеше да направи голям въпрос.
— За момента това беше една абсолютно разумна преценка. Във версията на ОКР имаше големи пропуски, които я правеха недостоверна. Ако знаехме, че Барнс разполага с С4 и капсул-детонатори, явно щяхме да мислим по друг начин.
— По същата логика, ако бяхме знаели за тази група, щяхме да знаем, че тя притежава С4, и щяхме да вземем съответните мерки — засече ме Джордж. — Но вие двамата ни лишихте от тази възможност.
— Джоун Таунзенд никога не е била в списъка на лицата, нуждаещи се от специална охрана — посочих аз.