— Ако знаехме нещата, за които говорим, щеше да й бъде осигурена.
— Това е абсурд.
Джордж не ми обърна внимание и се извърна към Джени.
— До обяд искам доклада ти на бюрото си. Възнамерявам да внеса въпроса в контролния съвет, който ще реши дали сте изпълнили служебните си задължения както трябва. Ясно?
Излишно беше да казвам, че нещата ставаха сложни. Джордж отчаяно се нуждаеше от човек, когото да хвърли на вълците, а аз току-що му бях поднесъл Джени.
— Отправям официална молба за отлагане на доклада до пет нула-нула следобед — процеди с леден тон Джени. — Прекъсването на разследването би било демонстрация на недалновидност.
— Добре.
Перспективата да прехвърли вината на някой друг очевидно допринесе за по-великодушното настроение на Джордж.
Обърнах се към Джени и напрегнато промърморих:
— Ще ни извиниш ли за момент?
— Не — тръсна глава тя. — Мога да се оправя и сама.
— Остави ни насаме — изненадващо й заповяда Джордж.
Тя му хвърли гневен поглед, но се въздържа, вероятно спомнила си, че той все пак й се явява началник. После се обърна и започна да се отдалечава.
— Май пак избра губещия кон, Дръмънд — промърмори със злорада усмивка Джордж. — Да не кажеш, че не съм те предупредил!
— Нещо не ми е ясно — отвърнах. — Ако искаш моята глава, трябва да се насочиш срещу мен. Тя няма нищо общо.
— Услуга ли ще ми поискаш? — озъби се той. — Ако е така, трябва да те предупредя, че копаеш твърде плитко.
— Умират хора, Джордж — въздъхнах аз. — Тя прави всичко, което е по силите й. А твоите номера пречат на следствието.
Това явно го развесели.
— Ще бъда откровен, Дръмънд. И ще ти призная, че наистина ми оправи настроението. Не те харесвам и вероятно по тази причина идеята да я разкарам ми се струва толкова привлекателна. Това ще те вбеси, нали?
— Ти си един шибан и дребнав задник, Джордж!
— А ти си пъхаш носа, където не ти е работа, Дръмънд. Не ти е за пръв път, но нямаш достатъчно мозък да го проумееш. И за да не бъда многословен, две думи са достатъчни: майната ти! — Премести поглед върху микробусите на телевизията и добави: — Знаеш ли, май ще е по-добре, ако лично направя изявление. Напоследък човек просто няма на кого да се довери.
— Да пукнеш дано! — изръмжах аз. — Дано си счупиш я крак, я врат!
Той ми отвърна с подигравателна усмивка и си тръгна. В походката му имаше изненадваща енергичност. Сериозно се замислих дали да не му забия един директно пред камерите.
Открих Джени пред входа на фитнес салона „Голд“. Тя помълча известно време, после поклати глава.
— Какъв тип, а?
— Дай ми пистолета си — рекох. — Ще му пръсна мозъка!
— Той няма мозък.
— Тогава ще пръсна моя!
Тя устоя на изкушението да каже, че и аз нямам мозък, но това по всяка вероятност стана благодарение на бясното дрънчене, излетяло от мобилния й телефон.
Направих няколко крачки встрани и насочих вниманието си към Джордж, който наистина събираше телевизионните репортери за импровизирана пресконференция. Въпреки отношението си към него бях принуден да призная, че той съвсем не е глупак и със сигурност ще прояви творчество, за да се представи в благоприятна светлина въпреки този ужасен инцидент. На практика Джордж съвсем не беше лош агент — умен, прилежен, а понякога дори и изобретателен. Проблемът му беше само един — винаги слагаше себе си на първо място.
Почувствах се наистина гадно. Марк Таунзенд беше успял да спечели уважението ми, а дори и нещо повече. А аз го провалих. В качеството си на адвокат по наказателни дела си вадех хляба от сглобяването на отделните парченца от мозайката на извършените престъпления, но този път се бях провалил. Точно когато не биваше да го правя, точно когато не ставаше въпрос за вина или невинност, а за оцеляване.
— Шон?
Обърнах се и установих, че Джени е на крачка от мен.
— Случило се е нещо много странно — понижи глас тя. — Някой току-що се е обадил на открития телефон на Бюрото.
— По какъв повод?
— Няма да повярваш — поклати глава тя. — Те искат да сключат сделка!
— Те ли?
— Имам предвид тях! — уточни тя и посочи димящите останки.
— Новината вече се разчу, Джени — промърморих аз и махнах по посока на телевизионните микробуси. — Един куп шантави групировки и индивиди ще въртят телефоните, за да си припишат заслугата.
— Аз ли не го знам? — вдигна глава тя. — Откритият телефон на ФБР е задръстен от стотици обаждания. — Замълча за момент, след което добави: — Но този е пояснил, че Джун Лейси е получила куршум в гърлото, а Мерил Бенедикт е бил облечен в кафяв кариран костюм в момента, в който ракетата е изпепелила колата му.