Пресата не беше получила никакви подробности около смъртта на Лейси, същото важеше и за предпочитаните от Бенедикт костюми — дори само поради факта, че бе разкъсан на парчета в комплект с един от тях. Но в замяна на това телевизионните канали непрекъснато въртяха записи от последната пресконференция на Мерил Бенедикт — едно благоприлично прощално слово в памет на измамник от световна класа. По тази причина облеклото му във фаталния ден беше обществено достояние. От друга страна, беше повече от ясно, че достатъчно много хора са били в течение относно инцидента в къщата на Ястреба, и би било глупаво да изключваме изтичане на информация оттам. Винаги е възможно някой от вътрешните хора да се опита да извлече облаги от една безспорно гадна ситуация. Прехвърлих всичко това през главата си и отсякох:
— Недостатъчно убедително!
— Така ли? — изгледа ме тя. — А какво ще кажеш за следното предложение: човекът на телефона казал, че е готов да забрави за стоте милиона долара, стига да му предложим сигурни петдесет! Много интересно развитие на нещата, Шон! Накрая обещал да се обади след час.
— Не се надявай, че ще излезе нещо — предупредих я аз.
— Има и още нещо, което съм длъжна да ти кажа — добави тя. — Неизвестният настоял да контактува единствено с теб или с мен. Знае имената ни. Дежурният оператор приел условието и му продиктувал номерата на мобилните ни телефони.
Облещих се въпреки усилията да запазя самообладание.
— Знам, знам — рече с въздишка тя. — Това би могло да означава вътрешен източник. Но по всяка вероятност нещата са се развили по друг начин. — Барнс просто е наблюдавал къщата на майка, си или пък тя е намерила начин да влезе във връзка с него, след като сме си тръгнали.
— Един час — поклатих глава аз.
— Прави ни на глупаци.
Вярно беше. Джейсън Барнс беше толкова напред, че знаеше къде отиваме още преди ние да осъзнаем откъде сме тръгнали.
Но този развой на събитията излизаше малко извън това, за което ни плащаха. В момента не биваше да сме никъде другаде освен при останалата част от следствената група. Върнахме се при колата на Джени и потеглихме.
Една мисъл ми хрумна, докато бяхме в движение, и аз побързах да набера телефона на генерал Тингъл. Вдигна секретарката му. Представих се и й наредих да ме свърже с шефа си на всяка цена, независимо в какво съвещание участва.
Двайсет секунди по-късно в мембраната бръмна гласът на Тингъл:
— Исусе, надявам се, не звъните да ме информирате, че Джоун Таунзенд е била взривена със С4!
Очевидно гледаше телевизия. Направих опит да измисля някакъв по-закачлив отговор, но явно не бях в настроение. А след малко и той нямаше да бъде.
— Точно това е експлозивът — осведомих го аз. — Макар че ФБР все още не е установило произхода му.
Оттатък се разнесе тиха ругатня. След което той стигна до очевидното заключение:
— Танър беше прав.
— Вероятно. Поне за източника на мунициите. Останалото все още е под въпрос.
Но то не биваше да си остане под въпрос и аз се заех да обяснявам на Тингъл какво трябва да направи службата му. Преди всичко настоях да прегледат внимателно списъка на Танър и да си задават въпроса: къде са петимата заподозрени в този момент? Тингъл търпеливо ме изслуша, после въздъхна:
— Твърде далечна вероятност…
— Да разполагате с по-близка? Трябва да го направите, генерале. Вие оставихте играчките в пясъка, време е да си ги приберете.
Тингъл явно не хареса метафората, но възприе съвета и ме увери, че в най-скоро време ще има отговор. Продиктувах му номера на клетъчния си телефон и изключих.
— Хитро — стрелка ме Джени. — Дори за миг не бих допуснала подобна възможност.
— Щеше да бъде наистина хитро, ако се бяхме сетили за нея няколко часа по-рано — кисело отвърнах аз.
— Стига си гледал назад! — скара ми се тя.
— Виж какво, искам да ти се извиня за Джордж — промърморих след кратка пауза аз. — Дадох му идеална възможност да ти забие ножа.
Тя не възрази на определението ми.
— В момента важното е да спрем Джейсън Барнс, нищо друго няма значение! — въздъхна партньорката ми, после тихо добави: — Той иска да се надлъгваме, Шон. И трябва да признаем, че много го бива в тая игра.
Разбирах прекрасно какво иска да ми каже, но държах да чуя и разсъжденията й.
— Обясни ми — рекох.
— Той знае как работим ние, как функционира бюрократичната машина. А тези бързи, изненадващи и тежки удари имат за цел да ни извадят от равновесие и да ни накарат да се хванем за гушите. Той е наясно с нашата индивидуална и институционална склонност да си пазим собствените задници.