Напълно вярно. Което не ми пречеше да се учудя на ефикасния начин, по който раздаваше картите Барнс.
— Признавам, че наистина го подцених тоя клоун — изръмжах на Джени аз. — Нищо в миналото му не предполагаше, че ще се окаже такъв хитър мръсник.
Тя стисна ръката ми.
— С такъв баща той е израснал затворен, умело прикривайки своите чувства, своите предимства и недостатъци. Имаме работа с една забележително двойствена личност — дълбоко религиозен и същевременно хладнокръвен убиец; служител на държавата, който се обръща срещу нея и иска да я унищожи; човек, който се е заклел да пази живота на президента, но сега иска да го убие. Джейсън Барнс е индивид със силно разстроена самоличност, който сигурно не може да се познае в огледалото.
Джени се свърза с оперативния център и съобщи на дежурния офицер, че пътуваме натам. После поиска използването на средствата за спешен контакт, тъй като извънредното заседание беше наложително.
— Няма ли начин да се измъкна от предстоящия обвинителен цирк? — коментирах аз. — Имам предвид заседанието.
— Не — отсече тя, погледна часовника си и стъпи на газта.
Облегнах се и затворих очи. Отново изпитах гадното чувство, че нещата се развиват все по-зле и по-зле.
23.
Марк Таунзенд нямаше да се появи.
Нито пък Джордж Мийни, който остана на мястото на атентата, доброволно поел функциите на ръководител на операцията и обществен говорител. От това следваше, че Мийни нямаше да остави пръстови отпечатъци върху нашето решение, каквото и да е то. Една мисъл, която няма как да не му е минала през главата.
Както и да е. Преди да влезем в заседателната зала, Джени се свърза с Бюрото и оттам обещаха да изискат честотите на мобилните ни телефони с оглед евентуалното засичане и подслушване на всеки, който се свърже с тях.
Отряди за бързо реагиране заемаха позиция на различни точки в града, а във въздуха бяха вдигнати пет хеликоптера със снайперисти. Идеята беше Бюрото да засече лошите в момента, в който се обадят, а отрядите за бързо реагиране да свършат останалото. Щрак и готово. Край на играта.
Но настроението в заседателната зала съвсем не беше празнично. Макар и далеч от паниката, хората бяха мрачни и потиснати.
Всички бяха наясно, че рано или късно някоя сенатска комисия ще започне разследване, а ние съответно ще започнем да си забиваме ножове в гърба. Не е лесно да създадеш дружеска атмосфера между хора, чиято единствена мисъл е да си запазят задника. В подобни случаи изобилстват фалшивата любезност и пресилените усмивки.
По силата на старшинството челното място бе заето от Филис, която очевидно го възприемаше в комплект с отговорността за целия кошмар. Заместник-директорът на ФБР Роджър Хамърсли беше надлежно уведомен, че поема функциите на ръководител, но новината го завари в Сиатъл — на шест часа полет от Вашингтон и на около три хиляди километра от евентуалните обвинения. Блазе му. На този свят все пак има хора с късмет.
Все още бяхме на крака и си разменяхме незначителни фрази, тъй като чакахме появата на най-важната фигура. Не след дълго вратата се отвори и на прага се появи мисис Нанси Хупър. Зад нея се виждаше тълпа агенти на тайните служби, които явно бяха толкова много, че коридорът им беше тесен.
Забелязах, че тоалетът на мисис Хупър се беше обогатил с бронежилетка, а физиономията й — с много мрачна гримаса.
Побързахме да заемем местата си, а Филис откри заседанието.
— Повечето от присъстващите в тази стая познавахме Джоун Таунзенд, което означава, че скърбим за изгубената приятелка. Без съмнение всички сме дълбоко разстроени, но искам да ви напомня, че сега не е време за емоции, а за трезви и стегнати разсъждения.
Присъстващите кимнаха. Страхотен съвет, няма що. Ако не ме лъже паметта, точно тези думи беше използвал и капитанът на „Титаник“ в обръщението към екипажа си.
— Би трябвало да започна с кратък отчет на това, което съм свършила — продължи Филис. — Някои от вас може би знаят, че от последната ни среща насам аз и един екип от специалисти се опитваме да не изпуснем следите на пакет от сто милиона долара, който се придвижва по каналите на международната банкова система с една наистина забележителна бързина.
Ако не броим мен, това беше новост за всички други участници, които извиха шии и изглеждаха страшно заинтригувани. Аз също се приведох напред, любопитен да чуя развоя на събитията. Филис замълча, размърда се на стола си, после добави:
— За съжаление уликата се оказа фалшива. Парите принадлежат на поредния руски петролен барон, който се опитва да ги укрие от данъчните. Но сме решени да продължим наблюдението, защото не се знае от коя трънка ще изскочи заек.