Докато госпожата редеше своята информация, мислите ми неволно се върнаха към все още живите спомени за Студената война и свързаните с нея евакуационни планове в случай на ядрена заплаха. Те звучаха по същия начин, както се приказваше тук, и вероятно по тази причина по гърба ми пробягаха ледени тръпки. В рамките на някакви си два дни лицето Джейсън Барнс бе успяло да се превърне в десетмегатонов мръсник!
Както и да е. Настроението на мисис Хупър беше доста заядливо и тя не пропусна да подчертае, че не бива да възприемаме прекалено буквално сутрешните похвали на президента просто защото в момента Белият дом ни смята за банда некомпетентни глупци, нацията е изгубила всякакво уважение към нас, а Джейсън Барнс прави кръгчета наоколо и откровено ни се присмива. И още куп подобни глупости, които не бих нарекъл точно новини, нито пък ни носеха каквато и да е полза — най-вече защото знаехме, че са истина.
Искам да кажа, че кариерата на всеки един от нас висеше на косъм, часовникът цъкаше, ние бяхме уморени и деморализирани и този жулел върху горките ни глави изобщо не помагаше. В крайна сметка ме стегна шапката и се надигнах.
— Мисис Хупър…
Тя се обърна.
— В случай, че ви писна да ни триете носовете, предлагам да се залавяме с въпросите, които не търпят отлагане — рекох. — Затова сядайте и си затваряйте устата!
Хванах я абсолютно неподготвена, а в стаята се възцари мъртва тишина. Устните й потрепнаха и тя се приготви да ми отговори, но Филис я изпревари.
— Притежаваш деликатността на ковашки чук — подхвърли ми тя, след което се обърна към мисис Хупър. — Макар и изразено по непристоен начин, предложението на Дръмънд е абсолютно навременно. Предлагам ви да седнете и да слушате. А ако не желаете, спокойно можете да напуснете. Предполагам, че ще успеем да намерим някой друг от Белия дом, с когото да си партнираме.
Мисис Хупър беше принудена да вкара в действие собствения си глас, който гневно заклокочи в гърлото й.
— Никъде няма да ходя! Присъствала съм на всички заседания досега, водила съм си бележки, знам кой какво е свършил!
— Сигурна съм, че на по-късен етап това ще бъде… хм… полезно — хладно отвърна Филис и погледна часовника си. — Но сега ни остават едва петнайсет минути, преди Джени и Шон да бъдат потърсени по телефона. Нека използваме времето по най-продуктивния начин и да помислим как да отсеем невалидните обаждания и по какъв начин да отговорим на това предложение.
Никой не възрази. А и срещу какво да се възразява?
Джени използва кратката пауза и подхвърли:
— С Шон бяхме на почти всички местопрестъпления и според мен няма да е трудно да установим автентичността на обажданията.
Филис кимна, след което зададе въпроса, който се въртеше в главите на всички присъстващи:
— Но защо искат сделка на този етап?
Защо наистина?
Отговори Джени, която очевидно беше разсъждавала в тази посока:
— Логичното заключение е, защото Барнс е постигнал повечето от това, което иска. Неговата цел е било възмездието, което той до голяма степен постигна. Вероятно е уталожил гнева си и е готов да се покрие.
— Но вие искате да ни подскажете, че има и друго решение, нали? — подхвърли Филис.
— Всъщност вярвам, че има — кимна Джени. — Според мен неговите съучастници го притискат за пари и по тази причина той ги иска от нас.
Поколебах се само секунда, след което поех огромния риск да интелектуализирам проблема и рекох:
— Тая работа вони.
— Защо? — погледна ме Филис.
— Защото Барнс е във вихъра на емоциите, което го превръща в „мрачния жътвар“. — Изпитах нужда от повече изразителност и добавих: — Какво би го накарало да спре… да жъне?
— Добър въпрос — моментално поде Джени. — Позволете ми няколко предположения. Както вече споменах, съучастниците му искат пари. Те знаят, че примката се затяга. И се стига до типичната слабост на всички престъпни заговори — конфликт на мотивите. Те никога не са споделяли емоциите на Барнс, мислите им са насочени единствено към парите. И това може да доведе до нещо като бунт. По всяка вероятност са притиснали Барнс, принуждавайки го да поиска сделка сега и веднага.
— Като намали претенциите си от сто на петдесет милиона? — скептично подхвърлих аз.
— Надявам се, не намекваш, че сделката се превръща в нещо като „кон за кокошка“ — изгледа ме Джени, после премести хладните си сини очи върху Уордъл. — Президентът е най-трудната мишена за тях. Ние знаем, че го държат на мушка, а те знаят, че вземаме извънредни мерки за охраната му.