Обобщила ситуацията, Джени зададе и директния си въпрос, предназначен за Уордъл:
— Как оценявате своите шансове?
— Отчитайки факта, че Барнс беше един от нас, ние променихме голяма част от обичайните процедури — отговори Уордъл. — Президентът е преместен в помещение, което никога досега не сме използвали, а охраната му е утроена. Неоторизираното влизане и излизане в Белия дом е почти изключено.
— Но не и невъзможно, така ли? — вметна Джени.
— Тази дума не влиза в нашия речник — размърда се на стола си Чък. — Би ли могъл да се промъкне? През цялата първа година от службата си той беше на работа в Белия дом. Значи познава детайлно обстановката. Би ли могъл да пробие наглата охранителна система? Допускам го, но само ако той и съучастниците му демонстрират наистина необикновени умения.
Очите му пробягаха по масата.
— Въпросът ми е: те наистина ли са толкова добри?
Желаещи за дебати по въпроса нямаше.
— Да не забравяме и друго — добави Джени. — Онзи, който е позвънил на дежурния телефон, е поискал да говори с мен или с Шон.
— Като ви е назовал по име, което е много странно — добави Филис. — Никой от вас не е споменаван в новините, нито пък някъде другаде. Човек ще рече, че Барнс черпи информация директно от източника.
— Най-вероятно е научил за нас от посещението при майка му — подхвърли Джени. — Но ние наистина трябва да разгледаме възможността някой да му снася отвътре.
Тази мрачна възможност стана обект на известни дебати. Ако Барнс действително има вътрешен информатор, това автоматично обяснява успешните му акции до момента. А ако няма, значи е по-умен от нас. На практика тези противоположни възможности не бяха взаимно изключващи се. И при двете ние нямаше как да разберем истината. По тази причина думите на Филис прозвучаха наистина мъдро:
— Трябва да приемем най-тежкия вариант. Тоест Барнс има свой човек на позиция, която му позволява пряк достъп до нашите планове. Което означава, че ще действаме, сякаш е доказан факт.
— От този момент нататък достъп до решенията ни трябва да имат само хората, заети с непосредственото им изпълнение — добави Джени.
След което Филис се обърна към мисис Хупър и повдигна въпроса, с който би трябвало да започнем.
— Решението дали да им платим, или не, ще бъде политическо решение — каза тя. — В качеството си на част от бюрократичния апарат можем само да направим своите препоръки. Но при всички случаи окончателното решение ще бъде взето от вашия шеф.
За момент изпитах чувството, че мисис Хупър ще направи преоценка на решението си да остане в залата. До този момент присъствието й сред нас беше абсолютно неангажиращо, но сега нещата се промениха. Отговорът й дойде след болезнено продължителна пауза:
— Изобщо не е така. Всички вие знаете каква е политиката на правителството — никакви преговори с терористи.
— Първо, нямаме работа с терористи — подхвърли Джени. — Второ, политиката винаги е обект на промени. Всичко зависи от калибъра на пистолета, който са насочили в главата ни. И преди сме преговаряли с терористи, със сигурност ще го правим и в бъдеще. Справка: аферата „Иран/контра.“ — Не искам да ми четете лекции! — сопнато отвърна мисис Хупър. — В разгара на предизборната кампания е абсолютно немислимо да се изплащат каквито и да било откупи, поискани от терористи! Би било чисто самоубийство!
Подхвърлих едно „правилно“ и тя с благодарност погледна в моя посока. Но благодарността й се стопи в момента, в който добавих:
— Представете си обаче каква предизборна кампания ще стане в случай, че вашият шеф бъде убит!
В този момент звънна мобилният ми телефон. Присъстващите престанаха да зяпат в мен, защото се втренчиха в него.
Втори звън, после трети. Прочистих гърлото си, натиснах бутона за включване и рекох:
— Дръмънд.
— Еврика! — рече един мъжки глас.
— Ало? Кой се обажда?
— Тингъл. Нали помните, че обещах да ви се обадя? Направихме онази проверка.
Шест чифта очи бяха заковани върху устните ми. Никой не смееше да помръдне. Положих длан върху телефона и рекох:
— Спокойно.
После я вдигнах и казах на Тингъл:
— Дайте ми резултатите.
— Трима от петимата заподозрени са на работа. Четвъртият от две седмици е в отпуск. Слава богу, оставил е адрес. Открихме го във вилата му край някакво езеро в Юта. Човекът си лови риба.
— А петият?
— Петият се казва Клайд Уизнър. Напуснал преди два месеца. Прекият му началник бил много изненадан, защото бил добър работник и с нищо не показвал, че е недоволен от…
— Генерале! — прекъснах го аз. — Шибаният покрив всеки момент ще се срути на главите ни, така че ви моля да бъдете по-кратък!