— А? Добре. Уизнър е служил в армията. Специалист по ОЕАС, което означава…
Знаех какво означава. Специалистите по ОЕАС се занимават с обезвреждане на експлозиви и артилерийски снаряди и на обикновен език ги наричат сапьори.
— Ясно, карайте нататък!
Отсреща настана тишина, после тонът на Тингъл рязко се промени:
— Не ме притискай, майоре! Защото и теб те проверих. Някой ден трябва да се видим и да си поговорим за начина, по който ми се представи за цивилен!
Не помня дали ви казах, че в армията служат адски мнителни типове.
— С удоволствие, сър — отвърнах. — Очаквам това да стане при пръв удобен случай.
— Не знам дали ще изпиташ удоволствие — изръмжа онзи, после се върна на темата: — А що се отнася до Уизнър, ще трябва да ми дадеш някакъв телефон, на който да ти изпратя факс със служебното и гражданското му досие.
Джени съобразително ми подаде листче с номера на факса, който беше в дъното на заседателната зала. Продиктувах го на Тингъл, който приключи разговора с думите:
— Уизнър притежава квалификацията, нужна за последните бомбени атентати. В момента десет от агентите ми го проверяват. Много скоро ще знаем всичко за него. Ще ти звънна в момента, в който…
— Благодаря, сър — рекох аз и натиснах бутона за изключване.
Почти в същата секунда факсът в ъгъла започна да бълва хартия.
Погледнах Джени, после часовника си. Пет минути, не повече. Времето ни наистина изтичаше. Джени обходи с поглед присъстващите и попита:
— Какъв ще бъде отговорът, господа? Предстои ни да кажем „да“ или „не“.
Очите на всички се извърнаха към мисис Хупър.
— Можете да преговаряте, но без да се обвързвате — отсече тя по типичния за политиците начин.
— Не става — поклати глава Джени. — Те ще искат ясен отговор. Да или не?
— Давам ви разрешение да преговаряте — рече мисис Хупър, — което е повече от достатъчно.
— Не става — дублирах Джени аз. — Не мислете, че тези хора са глупаци, мисис Хупър. Защото не са и ние го знаем, нали?
Тя погледна Джени, после и мен.
— Действайте — рече.
Телефонът ми отново иззвъня. Пак Тингъл, казах си аз и гневно натиснах бутона за включване.
— Вижте какво, знам, че сте бесен, но ние тук си имаме работа!
В мембраната прозвуча груб смях.
— Бас държа, че е така, синко! — каза непознатият. Гласът беше на мъж на средна възраст, дрезгав като на пушач, с тексаско произношение. Звучеше като на човек от дълбоката провинция — интимно закачлив и леко снизходителен. Като на човек, който държи козовете. Което съвсем не беше далеч от истината. Казано най-общо, мъжът насреща не беше Тингъл. Но не беше и Джейсън Барнс — един, общо взето, разочароващ факт.
Вдигнах ръка да въдворя тишина, придадох на гласа си максимална доброжелателност и попитах:
— Обажда се този, за когото си мисля, нали?
— Нищо не можеш да мислиш, мамка му! Изобщо нямаш представа с кого говориш, затова дай да не се преструваме!
— Имам представа, че ни причинихте куп неприятности — предпазливо отвърнах аз.
— Още нищо не си видял! — заплашително изръмжа онзи. — Знам, че това не звучи ободряващо, но си е чистата истина.
Джени бе заобиколила масата и вече се навеждаше към телефона в ръката ми. Лицето й почти се залепи за моето.
— Мисля, че и ти нищо не си видял, приятел — смених тактиката аз. — Президентът е скрит в дълбока дупка, най-вероятно в Аляска, където има куп стари ракетни силози. Компания му правят цял полк бесни армейски рейнджъри, така че няма как да стигнете до него. Но ние непременно ще стигнем до вас!
— На кого му пука къде сте го скрили, бе? — изхили се подигравателно онзи. — Да сме казвали някога, че ще гътнем именно него?
— Ама… Какво каза?
— Прочети бележката, момче! Никога не сме казвали, че ще гръмнем тоя мръсник. Казваме само, че той ще бъде история. Помисли малко и ще разбереш за какво става въпрос.
Не успях да се окопитя за някакъв отговор, тъй като мъжът продължи:
— Хей, слушай добре какво ще ти кажа. Цената е петдесет милиона и не подлежи на дискусия. Плащате и ви оставяме на мира. Не плащате и става страшно. Просто и ясно. Ще ти звънна пак след минута.
Линията прекъсна.
— Мамка му! — казах аз.
— Сменя телефоните — подхвърли Джени. — Използва различни апарати, за да не можем да го засечем.
Думите й бяха потвърдени от агент, който надникна от вратата на заседателната зала, промърмори едно „беше прекалено кратко“ и побърза да затвори.
— Гледали сме в грешната посока — обяви на всеослушание Джени. — Той каза, че не са искали да убиват президента.