— Той няма да плати — глухо рече тя. — А и аз, в качеството си на негов политически съветник, не бих му дала такъв съвет.
— Защо? — попитах аз.
— Защото никой в тази страна няма да гласува за човек, който плаща на убийци — отвърна не без основание тя. — Познавам го добре и знам как ще реагира — ще каже, че е неуместно, че удовлетворяването на убийците е морално погрешно, защото би насърчило появата на нови и нови убийци. Ще демонстрира подчертано практичен подход.
Джени погледна към мен, но аз само свих рамене.
Уордъл издебна момента и направи едно доста любопитно наблюдение.
— Между другото, Дани Картър изобщо не фигурираше в списъка на вероятните мишени, който изготвихме. Как, по дяволите, се е оказал замесен в тая гадна история с Барнс?
— Добър въпрос — погледна го Джени. — Но той изобщо не е бил замесен. Използваха го като послание.
— Какво послание? — попита мисис Хупър.
— Това потвърждава моите предположения, че вече не става въпрос за отмъщение. В момента те мислят единствено за парите и за начина, по който ще избягат. Предупреждават ни, че ако не изпълним исканията им, ще убиват наред.
В продължение на няколко секунди всички се замислихме върху тази вероятност, а аз отново се видях принуден да отбележа очевидното:
— Изгубихме единственото си предимство и вече дори не можем да предполагаме кой ще бъде следващата им мишена.
— Вярно е — кимна Джени, след което отново се обърна към мисис Хупър: — Вижте… Струва ми се, че все пак има изход от положението — както за нас, така и за президента.
— Какво имате предвид?
— Една просто маневра: използваме парите, за да вкараме Барнс и съучастниците му в капана.
Нова тишина, този път, нарушена от Филис.
— Не ми харесва — обяви тя.
— Защо?
— Липсва изненадата. Те не са глупаци, Дженифър. Положително ще вземат предохранителни мерки.
— Естествено. Поставянето на капаните винаги е хазартно. Но ние трябва да ги надхитрим. — После, очевидно отгатнала какво минава през главите на всички около масата, Джени добави: — Миналото невинаги е прелюдия към бъдещето, нали? — Обърна се към мисис Хупър и подхвърли: — Ако се получи, президентът ще бъде смелият водач, който е хвърлил заровете. Ако се провалим, намеренията му са били благородни, но ние сме прецакали изпълнението.
Аз самият не бях сигурен, че идеята е добра. Но, от друга страна, имах неприятното чувство, че съм попаднал в капан, защото именно аз приех сделката.
Чък Уордъл енергично закима, а след известно колебание и мисис Хупър го последва. Явно започваше да им светва, че макар и далеч от съвършенството, планът задоволява нуждите и егото на повечето от участниците и отговаря на морално-политическите уравнения.
Но не на всички.
Джени прекрасно знаеше това, защото се обърна към мен и подхвърли:
— Последната дума е твоя, Шон. Защото ти си избран за ролята на куриера.
— Да. А защо?
— Кой знае? Може би защото си адвокат, а не професионален агент. Може би защото те смята за най-малко заплашителната фигура. Веднага ще добавя, че едва ли ще приемат някой да те замести. Повярвай, че ако имаше начин, аз без колебание бих го направила.
Всички около масата избягваха погледа ми.
— Няма да е толкова рисковано, колкото звучи — продължаваше да ме кове Джени. — Правим го непрекъснато, най-вече с похитители. Имаме експерти в тази област, което означава, че ще имаш подкрепата на най-добрите професионалисти в света.
Много убедително, няма съмнение. Но това не ми попречи да продължа разсъжденията си. Помислих си за Джун Лейси и Джоун Таунзенд и изведнъж ми се прииска да се озова във физическа близост до тоя Джейсън Барнс.
Изпитах лудото желание гърлото му да се озове в ръчичките ми. Освен това си давах сметка, че ако не поемем този риск, вината за всяко следващо убийство ще бъде моя, ще тежи на моята съвест и моето съзнание. Как бих могъл да живея с нея?
Но все пак би трябвало да съм пълен идиот, за да кажа „да“. Рискът беше огромен, да не говорим, че като всички принудителни избори, и този беше прекалено очевиден, прозрачен и предсказуем. Доскоро агент на тайните служби, Джейсън Барнс с лекота щеше да открие капаните и щеше да вземе съответните предохранителни мерки, както правилно беше отбелязала Филис. Още повече, че към момента аз играех в губещия отбор, а те бяха печелившият. И нищо в играта не показваше, че може да настъпи промяна.
Ако тази ситуация се беше случила преди години, когато бях млад идеалист и кипях от наивна енергия, положително щях да я приема като свещения дълг на Шон Дръмънд във вечната битка между доброто и злото. Но вече бях прекалено възрастен и прекалено земен, за да се подпиша с две ръце под идеята, че добрите винаги побеждават, дори и под доста по-малко оптимистичния й вариант, че добрите трябва да победят. Истината е, че понякога тя е достатъчна само за един доста невзрачен компромис, а именно — да накара лошите да се оттеглят. Убеден съм, че някъде в джунглите на Бразилия съществуват странни населени места, в които са се оттеглили самодоволните гадняри. Вечер в кръчмите тези копелдаци разказват своите истории, обясняват как са успели да избегнат възмездието. Окей, край. Дотук. Нашите все още не са го избегнали.