Джени се обърна към агента, който се беше изправил до вратата:
— Заеми се, моля те.
Човекът взе мобилния ми телефон и излезе.
— Познаваш ли добре Вашингтон? — попита ме Рита.
— Кое? — направих се на ударен аз. — А, вероятно имаш предвид онова голямо празно място оттатък реката…
— Не му обръщай внимание — обади се Джени. — Познава всяко кътче.
— Добре — кимна Рита, но в изражението й остана някакво безпокойство. — За всеки случай ще сложим и една карта в колата. Важното е да запазиш спокойствие. Колкото повече те лашкат насам-натам, толкова по-добре. Професионалистите ще лепнат на колата ти електронен уред за проследяване и контактът ще бъде постоянен, независимо дали са решили да те закарат до Финикс и обратно. — Замълча, за да ми даде възможност да осъзная чутото.
— Ясно — кимнах.
— Понякога те изстрелват директно на мястото на предаването — добави тя. — Което не е добре за нас.
— Защо?
— Защото ставаш заложник. По-умните обръщат процеса. Появяват се със свое превозно средство и се опитват да те качат в него. Разбираш ли?
— Да.
— Ще опитат абсолютно всякакви номера и трикове. Например смяна на колите, най-често в тунели или подземни паркинги, и разни подобни гадории. — Извърна глава към Джени и добави: — Трябва да осигурим още един номер, на който да се обадят в случай, че се изнервят или им писне.
— Вече разполагат с моя — увери я Джени.
Не ми хареса тонът, с който бяха разменени тези реплики, затова попитах:
— От какво да се изнервят? От какво да им писне?
Агент Санчес се обърна към мен, но предпочете да не отговаря на въпросите ми.
— Трябва да ти кажа, че рядко се стига до вземане на заложници — подхвърли тя. — Повечето престъпници са тъпи и самонадеяни диваци, които си въобразяват, че могат да ни надхитрят.
Страхотно.
— Въпросът ми беше какво ще стане, като се изнервят или ядосат.
Рита и Джени се спогледаха, след което нещата бяха поети от партньорката ми.
— Шон — започна тя. — Ние знаем, че тези типове са безскрупулни убийци, а вероятно и крадци на оръжие. Но отвличането на хора е съвсем друга работа, за него са необходими други умения и други правила…
Опяването започна да ми писва. Погледнах Джени с нови очи, защото вече не бях сигурен чия линия защитава.
— Хей, ние с теб нали все още си пазим задниците? — попитах.
Тя стисна рамото ми и се усмихна.
Откъдето и да погледнех ситуацията, тя изглеждаше такава, че нищо не ми струваше да попитам Рита:
— А имала ли си случай да ти свитнат куриера?
Веднага усетих, че отново не иска да ме погледне в очите.
— Няма логика в подобен ход — промърмори с леко закъснение агент Санчес. — Защо да те убиват, след като са докопали парите? Само ще усложнят положението си. А като заложник имаш цена само ако си жив и здрав. Нали разбираш? — Замълча за момент, после колебливо добави: — Освен ако… Е, няма как да не те попитам. Случайно да си направил нещо, с което да ги ядосаш?
Бях ли направил такова нещо? Е, нищо особено, ако не броим опитите ми да изпържа мръсните им задници на електрическия стол. Опити, които до този момент не ми бяха донесли успех. Поклатих глава.
— Добре — въздъхна с облекчение тя. — Продължавай в същия дух. Бъди любезен и почтителен. Тези хора ще стават все по-нервни и напрегнати, така че не ги дразни. Запомни: любезен и почтителен.
— Това не са най-силните му страни — промърмори с въздишка Джени.
Ха-ха. Продължихме още известно време в този дух. И двечките се правеха, че става въпрос за дреболия. За някакъв майтап, за който глупавият Шон напразно се тревожи. След което Рита пусна в ход серия анекдоти от предишни случаи, които вероятно й се струваха подходящи за илюстрация. Разбира се, всичките имаха хепиенд.
В залата се шмугнаха трима непознати агенти и сложиха край на първата фаза, която според мен беше озаглавена „Инструктаж и мотивиране на идиота“…
Рита ги представи като колеги, а аз моментално забравих имената им. Единият ме огледа, после бръкна в голямата си торба и ми подаде едно яке в защитен цвят.
— Премери го — рече Рита. — Това е само една предпазна мярка.
Джени издебна подходящия момент, за да ме осведоми:
— Ти не си федерален агент, Шон. И по тази причина не можем да ти дадем оръжие. А и ако хората на Барнс открият, че носиш пистолет, ще си имаш големи неприятности.
— Които могат да бъдат и по-големи, ако нямам — отвърнах не без основание аз.
Очевидно Рита Санчес имаше опит в подобни ситуации, тъй като махна с ръка да отхвърли възраженията ми и каза: