Интересно беше да се отбележи, че след близо седемнайсет години служба на цивилна длъжност Клайд Уизнър внезапно влиза в кабинета на шефа си и подава оставка. Това става някакви си три години, преди да получи златния пръстен за дългогодишна служба при един и същ работодател, който би му донесъл доживотна месечна пенсия и сериозни облекчения в медицинското осигуряване. Един по-циничен ум би стигнал до заключението, че Клайд е открил нещо по-изгодно, а аз съм се родил циник.
Разбрах какво е привлякло вниманието на Ерик Танър към този човек още при първия по-сериозен поглед към дебелото му служебно досие. Уизнър беше работил в Централната пощенска служба — основния команден център на огромната военна база, през който минава абсолютно цялата информация, свързана с дейността й — от оръжейните доставки до програмата за обучение на военната полиция. Използвайки елементарна предпазливост, Клайд би могъл да научава всичко, към което прояви интерес.
Споделих с Джени този факт, а тя вдигна глава и попита:
— Мислиш ли, че Уизнър е човекът, с когото разговаря по телефона?
— Тексаско наречие. Същата възраст. Същото подигравателно отношение, което военните адски харесват у цивилните си колеги. — Помълчах малко, после заключих: — Възможно е.
Двете с Рита отново се спогледаха, после едрата дама се концентрира върху моя милост.
— В каквато и ситуация да се озовеш, в никакъв случай не показвай, че подозираш истинската му самоличност. Ясно ли е?
— Тя е права, Шон — подкрепи я Джени. — Ако се изпуснеш, все едно си опрял пистолета в слепоочието си.
Аз кимнах и сложих пръст на устните си.
— Бъди сериозен, защото той като нищо ще те убие! — сопна ми се Джени. След което добави: — Все пак, ако ти се открие възможност, опитай се да получиш потвърждение. Отваряй си ушите и очите най-вече по посока на неговото минало и самоличност…
— Нямаш грижа. Коварството е моя втора природа.
Не знам защо никой не повярва на скромното изявление от моя страна.
— Това може да доведе до голям пробив, Шон — поясни Джени. — Дори ако успеят да се измъкнат по някакъв начин, ние ще бъдем в състояние да ги проследим именно благодарение на подобни факти.
— Разбирам.
Телефонът иззвъня.
Очаквахме този звън и въпреки всичко ни стресна. И тримата едновременно скочихме и се втренчихме в малкия мобилен телефон, който кротко си лежеше върху полираната повърхност на дългата заседателна маса и странно наподобяваше бокал с отрова.
— Последен шанс — усмихна ми се Рита. — Сигурен ли си, че искаш да пъхнеш главата си в устата на лъва?
Изобщо не бях сигурен. Телефонът иззвъня за втори път. Вдигнах го, прочистих гърлото си и рекох:
— Дръмънд.
— Събра ли мангизите ми? — попита същият дрезгав глас със същата простовата прямота.
— Петнайсет пълни куфара — отвърнах аз. — Но те още не са твои, приятелю.
— Употребявани и небелязани, нали, момче?
Хвърлих въпросителен поглед към Джени и тя кимна.
— Увериха ме, че парите са чисти и не подлежат на проследяване — отвърнах.
— Дано не са те преметнали — изръмжа онзи. — Щото иначе още някой ще предаде богу дух.
— Хей, те са федерални служители! — възмутих се аз. — Може да им се вярва!
— Добре де — засмя се онзи. — Какво караш?
— Голям син събърбан.
— Ясно. Сега слушай какво ще направиш. На ъгъла на Тринайсета и Ел Стрийт има закрит паркинг на няколко етажа. Слизаш на трето подземно ниво точно след петнайсет минути. Нито секунда по-късно. Чатна ли? Я повтори!
Повторих и той затвори.
Блъснах стола си и хукнах към вратата. Джени и Рита бързо ме настигнаха и затичаха от двете ми страни. Рита ме дари с поредната си сладка усмивка и рече:
— Далеч преди да си стигнал до тоя паркинг, ние ще сме разположили поне пет екипа там… Изобщо няма начин да се измъкнат.
Изскочихме навън, където ме чакаше тъмносиният събърбан с работещ двигател и отворена шофьорска врата. Багажникът и пространството на задните седалки бяха плътно запълнени с еднакви сиви куфари. Скочих зад волана и отделих една минута за запознаване с арматурното табло. Рита посочи едно малко копче, поставено редом със скоростния лост.
— Едно натискане е достатъчно, за да напомпаш мотора със съответната доза азотен окис — поясни тя.
— Ясно.
Джени хвана ръката ми и аз се обърнах да я погледна.
— С Рита ще бъдем в микробуса, от който ще се ръководи операцията — каза тя. — Ще се движим няколко пресечки след теб. — Наведе се, целуна ме по бузата и прошепна: — Имай ми доверие! Ще те измъкна, каквото и да ми струва!