— Ако не успееш, никога няма да ти простя.
Тя се засмя. Само че аз изобщо не се шегувах.
Затръшнах вратата и потеглих. Часовникът ми показваше 15:00, което означаваше, че часът на задръстванията още не беше настъпил. Но бяхме в града на държавните чиновници, които, като всички чиновници по света, гледаха да кръшнат от работа. Трафикът беше интензивен, но все още далеч от претоварването. Стъпих на газта и скоро се озовах на И–395, откъдето се прехвърлих на Четиринайсета улица, минах по моста над мътните води на Потомак и навлязох в централната част на града, където само след минута бях блокиран от червен светофар.
Натиснах клаксона. Това доведе до гневни погледи от страна на другите участници в движението, някои от които ми показаха среден пръст. По думите на Джон Ф. Кенеди Вашингтон бил град на южняшката непосредственост и северняшкия чар. Отново натиснах клаксона, но никой не се помръдна. Погледнах часовника си и реших, че зеленото на шибания светофар просто се е повредило. След това очите ми се сведоха към пода пред другата седалка и с удоволствие откриха полицейски буркан, поставен там от някой човек с акъл. Смъкнах страничното стъкло, лепнах го на покрива и огледах арматурното табло. В левия му долен край стърчеше металният палец на някакъв прекъсвач. Щракнах го и във въздуха се разнесе оглушителният вой на полицейска сирена. Колите пред мен изведнъж се събудиха и започнаха да се катерят по тротоара, за да ми направят място. Примъкнах се до челна позиция, огледах внимателно пресечката и в двете посоки, след което натиснах бутона за задействане на азотния окис. Тежката машина се изстреля през пресечката със скоростта на ракета.
Би трябвало да нося пелерина или по-скоро усмирителна риза. Изминах няколко преки в северна посока, завих надясно, после наляво и в крайна сметка се озовах на Тринайсета улица, движейки се посока на Ел Стрийт. Никой не ме следваше, никой не ме съпровождаше отпред или отстрани. Но ако можеше да се вярва на Рита, всеки втори минувач по тротоарите трябваше да е федерален агент, а всяка трета кола — претъпкана с ченгета, които, опасни и въоръжени до зъби, са изпълнени с решимост да защитят живота на искрено вашия.
Право пред себе си зърнах табелата, която обозначаваше Ел Стрийт. Протегнах ръка към прекъсвача на таблото и изключих сирената. Видях паркинга, а миг по-късно и още един паркинг, на отсрещния ъгъл. Хлъцнах от изненада и веднага разбрах, че това може да се превърне в сериозен проблем.
Направих бърз оглед на обстановката, но той не доведе до нищо. Паркингите наистина бяха два и наистина се намираха на пресечката между Тринайсета и Ел Стрийт. На входа на единия имаше табела с надпис „Частично зает“. Не знаех какво означава това, но със сигурност липсваше табела, на която да пише „За гаднярите — оттук“.
Изведнъж си представих как се забучвам някъде в трето ниво на погрешния паркинг, докато Джейсън и приятелите му изпадат в състояние на справедлив гняв и отиват да вдигнат във въздуха я Министерството на финансите, я някоя друга обществена сграда.
Според часовника ми оставаха по-малко от две минути. Шансовете ми бяха петдесет на петдесет. Телефонът ми звънна точно когато бях стигнал до средата на онази игра, дето й викат „тука има, тука няма“.
Вдигнах го до ухото си.
— Шибана работа, а? — рече женски глас. — Объркан ли си, Дръмънд?
Не познах кой се обажда, но гаднярският акцент и наглото началническо високомерие ми говореха много неща.
— Кой е?
— Млъквай и следвай инструкциите ми! Продължавай да караш.
Продължих да карам, притиснал телефона до ухото си. Чувах дишането й. Мамка му, рекох си. След което пак си напомних да не подценявам Джейсън Барнс. Двата покрити паркинга, които положително гъмжаха от агенти на ФБР, бързо останаха зад гърба ми. А включеният телефон ми пречеше да вляза във връзка с Джени и Рита, които сигурно вече бяха на ръба на инфаркта. Малко късно се досетих, че някой би трябвало да прояви съобразителност и да прибави към оборудването ми още един мобилен телефон.
— Завий наляво по Ем Стрийт — заповяда гласът.
Пред очите ми изплува табелата на Ем Стрийт, под която имаше знак за еднопосочна улица. Жената очевидно усети или предвиди колебанието ми, защото просъска:
— Влизай, без да ти пука!
Подчиних се. За щастие насрещен трафик нямаше, защото чудовището, в което седях, щеше да размаже всичко по пътя си.
Някъде към средата на пряката тя отново се обади:
— Завий надясно по алеята.
Завих. Алеята беше тясна и при всички случаи еднопосочна. В дъното й се виждаше задницата на сив товарен ван.