Оставихме тази мисъл да блуждае във въздуха известно време, след което Марголд подхвърли:
— Един стрелец се насочва към трапезарията, а други двама се промъкват към мазето. Последният остава тук, в преддверието. Вероятно именно той е жена. Която отива да заеме позиция в кухнята и дава сигнал за началото.
— Внимавай с точния брой. По-добре да приемем, че нападателите са били между двама и четирима, като оставим на експертите по балистика да определят с точност… — Замълчах за момент, после попитах: — А къде са гилзите?
— Допускаш, че са използвали специални торбички, прикрепени към пистолетите? — сбърчи вежди агент Марголд.
— Употребата на заглушители означава автоматични пистолети, което води след себе си задължителното изхвърляне на гилзите. Кажи на криминалистите да хвърлят едно око под килимите и пътеките, да обърнат внимание на всяка пролука. Въпреки че се съмнявам да открият нещо.
Върнахме се в трапезарията. Двамата агенти продължаваха да подпират стената.
— Абе на вас за това ли ви плащат? — намръщено ги изгледа Марголд.
— Плащат ни да изолираме местопрестъплението до пристигането на специализирания екип — отвърна с достойнство по-едрият. — И го вършим точно по устав, като имаме грижата да не допуснем външно замърсяване. — Помълча малко, после добави: — И вас съветвам да направите същото.
Марголд поклати глава и тръгна да обикаля масата.
— Защо ги няма криминалистите, къде е съдебният лекар? — попитах аз.
— Беше ни заповядано да заобиколим местните — отговори кокалестият агент. — С оглед избягването на допълнителен качествен контрол и евентуални проблеми с прехвърляне на веществените доказателства… — Замисли се за момент и поклати глава. — Екипите идват директно от Куонтико и вероятно са попаднали на задръстване. За добре дошли във Вашингтон…
Марголд обикаляше стаята, опитвайки се да установи позицията на стрелците. Вероятно проверяваше теорията ми за втори нападател. След малко спря и се обърна към мен.
— Свърших. Има ли нещо друго?
— Ами… — запънах се аз. — Имаше нещо, ама какво беше?
Тя хвърли многозначителен поглед на часовника си и попита:
— Ти приключи ли?
Хвърлих един продължителен поглед към мистър и мисис Белнап. Бях убеден, че нещо пропускахме.
— Бен спомена, че Елуд се появявал всяка сутрин точно в шест и четвърт…
— Така е. Но днес е закъснял с пет минути…
— Вече си го отбелязах.
— Освен това… Белнап вероятно е ставал в пет и половина, за да вземе душ, да се избръсне и облече, да закуси…
— Какво искаш да кажеш?
— Ти омъжена ли си?
— Не. Защо питаш?
— А някога била ли си омъжена, живяла ли си под един покрив с някого?
— Не — поклати глава тя. — Всъщност… — Явно бях докоснал някакъв нерв, защото интонацията й рязко се промени. — Хайде, изплюй какво ти минава през главата!
— Брачни навици, агент Марголд. Човекът е бил ранобудник, но това не означава, че и жена му е такава. Откъде са разбрали, че семейството става рано и закусва заедно?
Бях сигурен, че разбираше какво имам предвид, но не искаше да го признае.
— Дай пак да слезем в мазето — рече с въздишка тя.
Тръгнахме.
Някъде по средата на стълбището тя се обърна и прошепна:
— Край на изводите и умозаключенията в присъствието на останалите. Ясно е, че ако убийците са знаели как да заобиколят охраната, ако са имали информация за командния пункт в мазето… Не съм глупачка, Дръмънд. Знам, че става въпрос за вътрешен човек. — Лицето й се доближи на сантиметри от моето. — Но това не го казвай на никого, ясно?
Изобщо не ми беше ясно. Все пак бях доволен, че в случая се появиха и невидими на пръв поглед неща. Например подозрение в заговор, недоверие към някой от присъстващите в този дом, а може би и чудати страни от характера на младата дама…
Бен също се беше върнал в подземието и беше пуснал записа с пристигането на Елуд. Вършеше го с такова усърдие, сякаш искаше да върне времето назад и нещата да бъдат такива, каквито са били преди инцидента. Стана ми мъчно за него. Убийците не бяха играли честно. Бяха открили слабото място в бронята му и го бяха повалили.
Основното правило в неговия бизнес гласи, че най-трудно се охранява движеща се цел. От друга страна, поговорката „моят дом е моята крепост“ е стопроцентово вярна. И когато заобиколите тази крепост с дълбок ров, а на кулите поставите верни бойци със смели сърца, тя наистина би трябвало да е непревземаема.
Би трябвало. Но само ако ровът не ви изневери. В момента, в който черната лимузина е отбила в алеята и е навлязла в обезопасения периметър на крепостта, тя е била приета на доверие от верните бойци в кулата (или командния пункт в мазето). Системата вдъхва самоувереност, свежда до нула недоверието, премахва враждебността. Джун Лейси не е умряла, защото е била небрежна, а защото нейните шефове са я инструктирали да се доверява на електронния ров, оставяйки го да върши работата вместо нея.