Обзет от тази сексистка мисъл, се усмихнах в камерата. Надявах се да оцени жеста и да разбере, че по принцип съм си пич.
Както и да е. Знаех как да стигна до „Севън Корнърс“, знаех, че е търговски център, знаех дори откъде идва името му. Намираше се в община Феърфакс, на два километра от Фолс Чърч, а през него минаваха седем важни пътни артерии. Беше типичен пример за безумно строителство, одобрено и платено от няколко банди идиоти, окупирали съответните съвети за градоустройство — един безнадежден лабиринт от търговски площи, второстепенни пътища и магистрали, издигащ се като замък на абсурда сред гъсто застроени предградия със стотици улички, из които никой не беше в състояние да се ориентира.
Пътищата за и от „Севън Корнърс“ бяха толкова много, че и цяла армия не би стигнала за блокирането им. Казано с две думи, беше идеалното място за размяна и аз бях убеден, че именно тук ще настъпи развръзката.
И тъй, натиснах газта и се понесох по рослинските коридори от стомана и бетон, напуснах магистралата през изход № 50 и се насочих към „Севън Корнърс“. Помислих си дали да не опитам да предупредя Джени, но бързо се отказах. Би било глупаво и безполезно. Толкова народ ме гледаше, слушаше и проследяваше с разни електронни джаджи, че се чувствах като участник в някое реалити шоу от сорта на „Биг Брадър“. Само дето моето трябваше да носи друго име, например: „Как да спасим собствения си задник.“ Двайсет минути по-късно бях обуздан от червената светлина на поредния светофар. Вдясно се виждаха някакви складове, а отпред и вляво се намираше големият паркинг на търговски център „Севън Корнърс“ — екстравагантна постройка на две нива във форма на издължен многоъгълник, която предлагаше почти петдесет хиляди квадратни метра търговска площ, върху която бе струпана най-добрата продукция на капитализма. Тук човек можеше да начеше всичките си красти, свързани с материалното, да откликне на всеки прахоснически импулс. Обичам Америка и това си е.
На всичкото отгоре гадният ван се оказа оборудван и с апаратура за проследяване, тъй като оная звънна и безцеремонно ми нареди:
— Сега карай право към детелината на магистрала петдесет и магистрала седем, дръж курс в лявото платно и влез в горното ниво на паркинга на търговския център. Дръж телефона на ухото си.
Веднага долових напрежението в гласа й и сърцето ми неволно ускори ритъм. Горното ниво на паркинга се намираше от другата страна на търговския център, на броени метри от мястото, на което се пресичаха четири основни магистрали, водещи на изток, запад, север и юг, всяка от тях оборудвана с предостатъчно възможности за излизане и влизане. Проблемът ставаше много сериозен. Барнс беше планирал нещата със стряскаща изобретателност.
Оставаше ми само да се надявам, че Джени и Рита знаят къде съм и си дават сметка, че това е идеалното място за получаване на стоката.
Насочих вана към северния край на горния паркинг и подкарах по тясна асфалтирана алея, която ме изведе на площадка с ширина около шейсет и дължина над триста метра.
— Отбий и спри вдясно, непосредствено до търговския център — заповяда ми мадамата.
Подчиних се.
— Сега дай още малко напред. Още малко. Още малко. Стоп!
Мисълта, че имаме голям проблем, пак ме блъсна в главата. Клетките за паркиране бяха запълнени от обичайния автомобилен коктейл — леки коли, джипове и ванове. По алеите между тях пълзяха още превозни средства, търсещи свободно място. От широките врати излизаха тълпи задоволени купувачи, помъкнали след себе си пълни колички и невръстни хлапета, а насреща им прииждаше още по-голямата тълпа на гладните, които бързаха да влязат вътре. И още нещо — макар и огромен като повечето търговски комплекси, този център не беше обособен като такъв, тоест имаше предостатъчно открити проходи, най-вече откъм пешеходните алеи и пасажите, също задръстени от народ.
Много невинни хора биха пострадали в случай, че именно тук се стигне до решението на нашия малък проблем. А ако приятелката на Джейсън се изнерви и задейства взривното устройство, ще се стигне до катастрофа. Много майки с невръстни дечица изобщо няма да разберат какво се е стоварило върху тях, да не говорим за горкия мен.
Всъщност вече престана да ми пука какво ще стане с мен. Свалих страничното стъкло, показах главата си и изкрещях:
— Бягайте, в тази кола има бомба! Бягайте далеч! Махайте се!
Хората започнаха да се обръщат и да зяпат откачалника, който им крещеше страшни неща, но почти никой не се вслуша в съветите ми. Секунда по-късно от навеса над входа на търговския център започнаха да хвърчат малки сиви цилиндри с големината на консервени кутии. Бяха най-малко дузина, падаха около вана и се търкаляха по асфалта.