Димни гранати, безпогрешно определих аз, но май бях единственият наоколо, който се усети.
След секунда кутиите започнаха да пукат, изпускайки гъсти струи дим, оцветени в червено, зелено и сиво. За нула време над паркинга се спусна непрогледна димна завеса. Колкото и да напрягах взор, виждах единствено опуленото си изражение в челното стъкло. После вратата рязко се отвори, една огромна лапа ме стисна за врата, измъкна ме от шофьорското място и ме запрати на асфалта със забележителна лекота. Разнесе се едно приглушено „дум“, което извести на света, че съм се приземил на задните си части.
Първата ми мисъл беше изненадата, че все още мога да мисля. Ванът остана цял, никаква бомба не избухна в утробата му. Втората ми мисъл беше, че Джени и Рита са поели нещата в свои ръце и димната завеса е тяхно дело.
Уви. Пак бях допуснал старата грешка, пак бях обзет от неоправдан оптимизъм. Когато вдигнах глава, над мен се извисяваше огромната фигура на мъж по джинси и тъмна фланелка. Понечих да кажа нещо, но ми попречи заостреният връх на един каубойски ботуш, който с неприятно за слуха свистене се стрелна към слънчевия ми сплит.
Издадох звука, който издава всеки спукан балон, претърколих се през глава и моментално повърнах салатата с риба тон, която бях хапнал в компанията на Рита и Джени. Претърколих се още веднъж, зинал отчаяно в търсенето на кислород, а в главата ми изплува една кратка молитва, насочена към Бога на безнадеждните каузи: Моля те, мили Боже, не позволявай на шибаната свещичка да изпадне заедно с останалата гадост!
Направих опит да вкарам някакъв въздух в дробовете си, направих опит и да се изправя, но някаква ръка ме бутна и аз паднах обратно на задника си. Между писъците на паникьосаната тълпа долових тежко дишане и глухия тътен на куфарите, хвърляни върху асфалта. Взривиха се нови димки, което доведе до усилено кашляне и плюене от моя страна. Гърлото ми протестираше срещу нетърпимото щипане и гадене.
После до слуха ми достигна свистене, последвано от тежък тътен. Миг по-късно се повтори. Фиууу… Бум! Този концерт ми беше познат: изстреляни бяха леки противотанкови снаряди, вероятно по посока на паркинга.
Разбрах какво е предприел Барнс, проумях гениалността на плана му. Димната завеса скриваше прехвърлянето на куфарите в друг автомобил, а противотанковите снаряди към паркинга имаха предназначението да усилят суматохата. Всички полицейски подразделения се подчиняват на девиза „Защитавам и служа“, действайки точно в този ред. Първо пазят и защитават обществото, а после идва и останалото. Което в случая означаваше, че всички агенти на ФБР, които евентуално се намираха наоколо, разполагаха с изобилие от обекти за охрана — главно невинни членове на обществото, които трябваше да избегнат летящите снаряди.
Две яки ръце ме вдигнаха на крака. Те принадлежаха на същата грамада, която ме беше изхвърлила от седалката. Мъжът извади някакъв електронен уред във формата на къса палка, който плъзна по тялото ми. Вероятно не бях настроен на предавателна вълна — нещо, което можеше да се окаже както добро, така и лошо за мен. Онзи ме завъртя и ме блъсна по посока на търговския център. Разполагах с около три метра и три секунди, за да обсъдя възможностите, които се разкриваха пред мен.
Първата от тях беше рязко да се обърна, да изритам едрото копеле и да си плюя на петите. Както вече споменах, човекът зад мен беше истинска грамада от мускули. На моя страна обаче беше изненадата, а и фактът, че му дължах един шут в орехите. А и само няколко метра аванс ми бяха достатъчни, за да се стопя в мъглата, което означаваше само едно: копелдакът трябва да е голям късметлия, за да ми вкара някой куршум в гърба. До този момент денят ми вървеше зле, но човек никога не знае.
Възможност номер две: да си остана с тези хора, надявайки се, че мъничкият предавател не е останал в купчината, която повърнах. Надявайки се още, че те имат някаква страхотно важна причина да запазят живота ми; и накрая — надявайки се, че федералните ченгета най-сетне ще демонстрират някакво ниво на компетентност.
Първата възможност означаваше, че те по всяка вероятност ще избягат, но и аз ще отърва кожата. Втората възможност съдържаше прекалено много надежди за човек като мен, който току-що се беше заклел да забрави всякакъв оптимизъм.
В мъглата се мярнаха две неясни фигури, които тикаха метална количка с куфари по посока на товарния асансьор.