В същия миг разбрах, че са надхитрили федералните ченгета и ще се измъкнат. ФБР несъмнено ще тръгне да блокира изходите на горното ниво, докато екипът на Джейсън най-спокойно ще се спусне с асансьора и ще се възползва от многобройните пътища за отстъпление, които предлага долното.
После изведнъж останах без избор, вероятно защото се подчиних на някакъв благороден импулс или пък се бях забавил прекалено дълго. Силен удар в гърба ме изстреля към асансьорната кабина, а в обратна посока литнаха още пет артилерийски димки. После вратите се затвориха и поехме надолу.
29.
В асансьора бяха трима. Никой не отвори уста. Всички дишахме тежко, всички бяхме потънали в собствените си мисли и страхове.
Използвах слизането, за да огледам новите си компаньони. Бяха облечени в обикновени дрехи — разбира се, ако бандитската премяна може да се приеме за всекидневно облекло. На главите си имаха черни маски, тъй че бях лишен от възможността да се насладя на гадните им мутри. Единственото, което виждах, бяха бездушните им очи, надничащи през тесните процепи.
Този вдясно от мен, който продължаваше да ми извива ръката, беше висок почти два метра и имаше адски широки рамене. От него се разнасяше миризма на гранясало или както е прието да се говори напоследък, човекът имаше проблеми с хигиената.
Този вляво, който беше опрял глока си в слепоочието ми, притежаваше женствена фигура — слаба, където трябва и закръглена, където трябва. С чифт големи ракети, разположени точно там, където трябва. Вероятно това беше дамата, която ме беше лашкала насам-натам с помощта на телефона си.
Третият член на компанията бе заел позиция пред контролния панел на асансьора. Беше висок колкото мен — някъде около метър и осемдесет, теглото му със сигурност гонеше стоте кила. Всичко това съвпадаше с данните в личното досие на Клайд Уизнър, с които бегло се запознах преди операцията.
На практика полът, физиката и моралният облик на тримата отговаряха със смайваща точност на хипотезата на Ерик Танър, според която става въпрос за престъпна група.
В тази колекция от убийци липсваше само мистър Джейсън Барнс — четвъртият и последен експонат, който се явяваше мозък на цялата конспирация. Предвид факта, че снимката му е на първите страници на вестниците в цялата страна, в това нямаше нищо изненадващо.
Вратите на асансьора се плъзнаха встрани. Намирахме се на долното ниво на търговския център, което подобно на горното беше лишено от преградни стени. Между магазините и паркинга имаше само една тясна, изцяло покрита алея. Металната количка и моя милост бяха извадени от кабината и насочени директно към тротоара, пред който чакаха два „тексаски кадилака“ — тоест очукани пикапи форд: един черен и един червен, — които работеха на място, но в кабините им нямаше никой.
Човекът, който вероятно беше Клайд Уизнър, се обърна към жената и рязко заповяда:
— Хайде, побързай!
Мадамата хукна, без да чака втора покана, онези ракети, за които ви споменах, започнаха едни въртеливи и леко поклащащи се движения — не ви е работа.
След което прояви любезност и към моя милост.
— Или помагаш да натоварим шибаните куфари, или си стоиш с палци в задника, докато реша дали да ти пръсна мозъка!
Явно беше дошло времето да демонстрирам възпитание. Свалих един куфар от количката и внимателно го поставих в каросерията на черния пикап.
Следващите няколко минути преминаха в яка хамалогия. Тримата бързо прехвърляхме куфарите с пари в пикалите. В тях нямаше дрехи или сакове — сигурна индикация, че скривалището на бандата е някъде наблизо. Номерата и на двата автомобила бяха от Вирджиния, но те по всяка вероятност бяха крадени — също като петдесетте милиона и вашия предан Шон Дръмънд.
Трийсет секунди по-късно мадамата отново се появи, седнала зад волана на жълт пикап. Последните четири куфара отидоха в неговата каросерия. Дългият ловко ги покри с платнището и всичко беше готово: копелдаците разполагаха с петдесет милиона в употребявани банкноти, разпределени в различни количества в трите коли, плюс моя милост, която за жалост не подлежеше на деление.
Дамата с големите ракети ми подхвърли ключовете си и извика:
— Ти ще караш моя. Хайде, влизай!
За да прогони евентуалните ми колебания, тя реши да ми покаже отблизо колко добре почистена е цевта на армейския й глок.
— Мърдай, говедо! — добави. — Не ме карай да натискам спусъка.
Това моментално възроди желанието ми да покарам малко.
Другите два пикапа изчезнаха в различни посоки още преди да се вмъкнем в кабината на жълтия форд. Веднага пролича, че жената не е придирчива нито към чистотата на работното си място, нито към качеството на храната. По пода се въргаляха смачкани бирени кутии и опаковки от вафли, а тя по всяка вероятност беше собственица на оплешивяващо куче, защото седалките бяха набити с миниатюрни сиви косъмчета. На арматурното табло, точно зад волана, беше монтиран малък видеомонитор — вероятно същият, чрез който ме беше наблюдавала в онзи скапан ван.