— В Килийн гъмжи от следователи — продължих аз. — Бас държа, че някой ще се сети за теб и Клайд — в смисъл, че ви е виждал заедно. Фасада като твоята не остава незабелязана, нали? Особено от момчетата.
— Аз… Искам да кажа, че…
— Би трябвало да зърнеш отнякъде портрета, който са ти изготвили. Момчетата на онова стрелбище са останали силно впечатлени от теб, да знаеш. Въпреки че са те зърнали съвсем за кратко. Всички до един ще те разпознаят. — Стрелнах я с диагонален поглед и с престорена загриженост добавих: — Хей, виждаш ми се малко напрегната. Май не трябваше да ти казвам всичко това.
— Майната ти! — изръмжа Мерилу. — Затваряй си шибаната уста!
— Добре де, затварям я — кимнах аз. — И само ще си карам.
Забих очи в пътя и се направих на много зает с шофирането. Мерилу май не беше от хората, които приемат стоически лошите новини. Но и аз не съм от тях.
Главата ми трескаво работеше. Трябваше да открия някаква пролука, някакъв начин да се справя с тази жена. Бях израснал във военните бази на Юга и познавах отлично момичетата, които приличаха на Мерилу и говореха като нея: със загоряла кожа, отгледани из разни затънтени места, готови на всичко, за да се докопат до онези, незатънтените. Ограничени умствено, но богато надарени с физика и хищнически инстинкти.
Е, май си изграждах един банален стереотип, но стереотипите също са полезни и понякога водят да наистина ценни разкрития. Така например аз допусках, че Мерилу изпитва известна несигурност по отношение на миналото си, мрази властните личности и по всяка вероятност е имала вземане-даване с ченгетата. Подобно на повечето хора с трудна биография, тя вероятно е убедена, че всяка порция късмет задължително трябва да е увита в опаковка от лайна.
Мотивите също са фактор. Бях готов да допусна, че Мерилу чупи всички рекорди по рано застигнали я несполуки и в момента умира от страх, че нещастието, този път дългосрочно, отново е надвиснало над главата й. Вече е твърде стара и носи прекалено много багаж, за да впечатли някое богаташко синче, красотата й повяхва, появяват се бръчки, а тежките й цици все по-видимо се нуждаят от лифтинг, за да стърчат както преди. От изброеното дотук следва, че за Мерилу тази история е последен шанс, всичко или нищо — една новина, която не беше добра за мен. В следващия момент тя размаха пищова си и попита, точно според очакванията ми:
— Хей ти! Какво още знаят ченгетата?
— Въпросът не е какво знаят сега, Мерилу — въздъхнах аз. — Въпросът е какво ще знаят след известно време. Ти си родена и израснала в Килийн, нали?
— Е, и?
— Лош късмет за теб, улеснение за ченгетата. На тях проблемът им е веднъж да се задействат. Но сторят ли го, спиране няма. Страшно упорити са. — Замълчах за по-голям ефект, после добавих: — До довечера ще знаят името и биографията ти, а вероятно и номера на обувките ти.
Фактически те вече имаха номера на обувките й, тъй като бяха направили отливки на следите в градината на Ястреба. От него бяха установили височината и теглото й, а също така и моделите обувки, които предпочита. Но при създалите се обстоятелства реших да не споделям тази информация с нея. Вместо това подхвърлих:
— А може би изобщо нямаш проблем.
— Как така?
— Убеден съм, че разполагаш с добра дегизировка и фалшив паспорт, с които да се измъкнеш от страната. Така ли е?
— Не. Но мога да си намеря.
— В Килийн?
— Е, и?
— Как мислиш?
— Мисля, че е прекалено горещо.
Отпуснах й време за размисъл. Нямах впечатлението, че е особено интелигентна, но би било глупаво да я подценявам. А от отношенията помежду ни, макар и кратки, можех да заключа, че тя няма да ме надцени.
— Не казвам, че ще те хванат, но не виждам как ще се измъкнеш — подхвърлих след нова пауза аз.
От изражението й беше ясно, че тази мисъл я измъчва. На практика бях доста изненадан, тъй като май щеше да се окаже, че тези хора са обмислили в детайли една наистина брилянтна операция, но не са отделили време за най-простото — плана за бягство. Отново трябваше да си напомня, че успехът води до прекалена самонадеяност, която — както всички добре знаем — обикновено се изразява в небрежност.
— Може би не си толкова умен, колкото се мислиш, Дръмънд.
— Може би — кимнах аз. — Но знам, че в момента, в който ченгетата те идентифицират, ще станеш не по-малко разпознаваема от Мадона. Партньорите ти също. Вие убихте няколко важни личности, Мерилу, след което решихте да изрисувате една голяма мишена върху гърдите на президента. А на това му се вика „престъпление на века“.