— Клайд и Ханк, разбира се! — отсече мадамата. — Аз оправих само двама. Може би трима.
— Кои трима? Жената на входната врата у Белнап?
— Аха — кимна тя.
Пръстите ми леко увеличиха натиска върху кормилото.
— Шофьорът на Белнап?
Ново кимане.
— А ти ли беше тази, която постави мината пред вратата на съдията на Файнбърг? — попитах.
— Не, беше работа на Клайд. Той е специалистът по бомбите и експлозивите. Не дава на никой друг да ги пипа. Аз само натиснах копчето, което разкъса дъртака на парчета.
— Това ли е всичко?
Тя се замисли за миг, а аз изпитах чувството, че се случва нещо абсолютно сюрреалистично.
— Може би има и още една жертва — промърмори, а в гласа й се долови несигурност.
— Може би?!
— Добре де — още една. Бабичката на Белнап. — Обърна се да ме погледне и сприхаво добави: — Ама Клайд и Ханк видяха сметката на поне десет души, а може би и повече!
Винаги е учудващо, да не казвам смайващо, когато човек установи, че убийците са пълни идиоти, които не изпитват никакво разкаяние от деянията си. В случая аз само поклатих глава.
— Какво? — втренчи се в мен тя. — Проблем ли имаш?
— Нямам, но ти ще имаш, Мерилу. Ще ти трябва нещо, което да предложиш на федералните. Я ми кажи колко тъп е тоя Ханк?
— Адски тъп! Цялата умствена работа падна върху Клайд и мен. Ние засякохме мишените, ние планирахме атаките срещу тях. — На лицето й се появи усмивка. — А кажеш ли на стария Ханк да си навре главата в говежди задник, той изобщо не са замисля, направо тръгва! Не съм виждала по-тъп човек от него!
— Това не е хубаво — поклатих глава аз.
— Какво не е хубаво? — Усмивката й изчезна.
— Трябва да разбереш, че законът е на страната на идиотите и им дава всички възможни предимства. Колкото по-тъпи са те, толкова по-малка става вината им. Това трябва да се компенсира с нещо.
— Аха. С какво?
— Може би като демонстрираш чувство на разкаяние. Като направиш нещо добро, което да бъде по-силно от лошото. Не забравяй, че трябва да изглеждаш малко по-добра от тях, нищо повече. Няма да е трудно, нали?
— Никак — кимна тя, замисли се малко, после добави: Например като те оставя жив, а? Натам ли биеш?
— В никакъв случай — отвърнах аз, след което на лицето ми изплува широка усмивка. — Разбира се, това няма да навреди.
— Аха. А ти ще кажеш ли някоя добра дума за мен?
— Струва ми се, че е малко късно да те правим светица — въздъхнах аз. — Но обещавам да бъда толкова благосклонен, колкото позволяват обстоятелствата.
— Върни се към онази отбивка, която ти показах — разпореди се тя.
— Няма проблем — кимнах аз и попитах: — Е, какво ще кажеш?
— Не знам. Трябва да помисля.
През останалата част от пътуването и двамата мълчахме. Бях посял зрънцето и сега ми оставаше да чакам. Или щеше да покълне, или бях пътник.
Завих към жилищния комплекс, изминах две пресечки направо, след което завих надясно и пак наляво. Озовахме се в тясна уличка без изход, в дъното на която беше паркиран червеният пикап на Ханк. Черният на Клайд не се виждаше никакъв.
Мерилу метна някаква дреха върху ръката си с пистолета и ми заповяда да сляза. Подчиних се и стъпих на тротоара. Бяхме доста интересна гледка — аз по долни гащи крача напред, а тя върви на два метра след мен с протегната дясна ръка. За съжаление нямаше кой да ни се наслади, тъй като кварталът беше абсолютно пуст. Очевидно хората предпочитаха да си стоят по къщите и да не си пъхат носа където не им е работа.
Влязохме в двуетажна къща в колониален стил, прекосихме дълъг и тесен коридор и се озовахме в оскъдно обзаведена дневна. Отбелязах наличието на малък телевизор, сгъваема масичка и няколко пластмасови стола. Нищо друго. Марта Стюарт би получила удар.
Ханк стърчеше насред кухненския бокс, който беше вляво от дневната. Беше малко по-стар, отколкото очаквах — може би някъде към петдесет, с тъмна коса, масивни челюсти и развалени зъби от прекомерна употреба на захар. Тъмните му очи действително излъчваха мрачна тъпота, сякаш някой бе забравил да щракне електрическата крушка в черепа му. В ръцете му имаше току-що отворена кутийка с бира.
— Хей, наздраве! — вдигна я той по посока на Мерилу.
— Наздраве — отвърна тя.
— И него ли? — попита гигантът и ме посочи с бирата си.
— И него — кимна Мерилу и това сложи край на едносричния им диалог.
Едва сега забелязах, че на стола в средата на всекидневната седеше още един мъж. Ръцете му бяха вързани на гърба, а на устата му имаше голяма черна лепенка. Въпреки това моментално го познах: беше Джейсън Барнс.