Към нас се приближи агент в комбинезон на командос, защитна жилетка и много намръщено лице. Спря на крачка от Джени, доближи лицето си до нейното и излая:
— Какви ги вършиш, по дяволите?
— Извеждам си човека, не виждаш ли?
— Предупредих те, агент! Никой не трябва да влиза там, преди да получим сигнал от Отряда за освобождаване на заложници!
— Спомням си.
— Това беше грубо нарушение на процедурите! Изобщо не ми пука дали ти отговаряш за операцията, ще пусна рапорт!
— Пускай каквото щеш! — озъби му се Джени, без да отстъпи дори сантиметър. — Аз гарантирах сигурността на своя заложник и бях длъжна да изпълня обещанието си!
Командосът разбра, че няма смисъл да се прави на пич, още повече че сражението в къщата продължаваше. Без да губи повече време, той изпусна някакъв нечленоразделен звук, обърна се и изчезна.
Обзе ме много странно усещане. Дали изведнъж не ми прилоша?
— Ти влезе с единствената цел да ме измъкнеш, така ли? — попитах.
Джени не отговори.
Напипах ръката й и здраво я стиснах.
— Благодаря.
Тя изглеждаше адски нещастна и почти отнесена. Помислих си, че разбирам за какво става въпрос.
— Джейсън е първият, когото убиваш, нали?
— Аха… Първият. — В очите й се появи влага. — Застрелях човек с вързани на гърба ръце.
— Случва се, Джени. Откъде да знаеш, че ръцете му са вързани зад гърба? Очите ти виждат само част от картината, забулена в дим и прах, а мозъкът ти реагира по съответния начин. В разгара на боя често става така, че окото доминира над разсъдъка, а пръстът натиска спусъка без никакво колебание.
Тя вдигна глава да ме погледне, но не каза нищо.
31.
Три минути по-късно напрежението изведнъж спадна. Очевидно командирът на Отряда за освобождаване на заложници беше съобщил по радиото, че акцията е приключила. Неколцина от агентите запалиха цигари, между служебните коли се появиха хора.
Екип от криминалисти се насочи към къщата, следван по петите от четири двойки санитари с носилки. После улицата изведнъж се задръсти от колите на полицията, които винаги пристигат прекалено късно. По петите ги следваха вездесъщите подвижни телевизионни станции, които, предполагам, са били специално повикани да регистрират поредния бляскав успех на ФБР. Всъщност нека не ги съдя прибързано, защото този път успехът беше изстрадан, с цената на много кръв. И на хората трябваше да се отдаде заслуженото.
Някакъв тип със сив костюм и лошо възпитание настоятелно ме караше да се кача в близката линейка. Но аз вече му бях обяснил, че съм съвсем наред и спокойно мога да се махна оттук на собствен ход. Нали се досещате — това беше поредната поза на големия лош Шон, който при всички обстоятелства си остава пич. Изтече доста време, преди да осъзная, че така, както съм по боксерки, изглеждам доста странно сред бързо увеличаващата се тълпа.
Наранена и в лошо настроение, Джени продължаваше да стои неподвижно, зареяла поглед някъде надалеч. Хванах ръката й, обзет от глупавата представа, че по този начин й помагам да се овладее.
Но във ФБР действат адски много правила, а най-важното от тях гласи: подчинявай се на всички правила. По тази логика някой си беше направил труда да извика командира на 003, който пристъпи към мен и подхвърли:
— Ти ли си Дръмънд?
— Не — поклатих глава аз. — Дръмънд е един висок и красив тип, който носи всичките си дрехи.
— Да не те е улучила някоя по-тежка отломка? — пожела да узнае онзи.
Опипах слабините си и отвърнах:
— Не.
— Вече чух, че си много шантав — засмя се човекът. — Но иначе свърши добра работа, за която ти благодарим.
— Ами. Всеки тъпак щеше да я свърши колкото мен.
— И аз така си помислих — прибра усмивката си онзи. — А сега ми отговори на един въпрос: сам ли ще влезеш в линейката, или аз да те натикам в нея?
С крайчеца на окото си видях, че няколко телевизионни оператори са включили камерите. Един от тях беше на три-четири метра и вече се извърташе в моя посока. Побързах да отворя задната врата на линейката, иначе рискувах да се превърна във водеща новина на предаването „В пет нула-нула на живо“.
Не след дълго пристигнахме в болницата „Арлингтън Дженеръл“, където получих шанс да се повозя и на инвалидна количка. Двамата млади доктори в операционната много ми се зарадваха, тъй като ваденето на стъкълца с различни размери от кожата ми обещаваше да им запълни дежурството. Единият дори ми предложи да си запазя парченцата, от които на по-късен етап от живота си бих могъл да си направя оригинален витраж. Другият обърна внимание на старите ми рани от войната и направи предположението, че трябва да съм ужасно известен. И двамата бяха големи сладури. Да, сериозно ви говоря.