Глътнах три аспирина, след което единият от докторите ми препоръча да остана под наблюдение още половин час, да не би да получа внезапен пристъп на здрав разум — колкото и малко вероятно да беше това. После ме облякоха с един абсолютно оригинален хирургически комбинезон, който ми стоеше страхотно. След което ме осведомиха, че ще го включат в сметката ми.
Връщайки се назад, към началото на тази история, започнала в центъра, „Джордж Буш“, бях принуден да призная, че последвалите четирийсет и осем часа преминаха като бесен холивудски екшън на 78 оборота, плътно запълнен с кървища, емоционален хаос и френетични действия. Видях смърт и нещастия, достатъчни за един цял живот, а грозните картини останаха дълбоко запечатани в съзнанието ми. Но фактът, че четирима души бяха намерили смъртта си благодарение на мен, изобщо не предизвика очакваните угризения на съвестта — може би защото все още не го бях осъзнал и обмислил.
На една от стените в операционната имаше стойка с телевизор. В момента течаха новините, а първо място сред тях заемаше престрелката, която имаше всички шансове да остане топ-новина в продължение на седмици. Облегнах се в стола си, качих краката си на масата и се приготвих да гледам. Но в същия миг някакъв глас в главата ми нервно изкрещя: „От два дни не си мигнал бе, идиот!“ После някой разтърси рамото ми и загрижено попита:
— Хей, ти… Добре ли си?
Отворих очи и видях солидната фигура на агент Рита Санчес. В ръцете си държеше две големи чаши с кафе, от които се вдигаше пара. Господ да я благослови! Нямах представа колко съм спал, нямаше и кой да ми каже. В болницата няма ден, няма нощ.
Рита се тръшна на стола до мен и ми подаде едната чаша.
— Джени каза, че някой трябва да те откара у дома, а тя в момента е заета — рече тя, докато аз отпивах първата благословена глътка.
— Че как иначе — промърморих аз.
— Как се чувстваш?
На този въпрос можех да отговоря по два начина: честно и увъртяно.
— Добре — излъгах аз. — Радвам се, че всичко свърши. Радвам се, че добрите победиха.
— Нормален спад в настроението — усмихна се тя. — Дължи се на внезапното оттичане на адреналина, който те е държал до този момент. Изведнъж започваш да се чувстваш като спукан балон… Виждала съм го много пъти.
— Но този път грешиш — изръмжах аз.
— О, така ли?
— Така. Рицарите резнаха главите на дракона и аз съм доволен.
— Разбира се, че си доволен — кимна тя, помълча малко, после добави: — Ще ни трябват показанията ти. Защото си единственият, прекарал известно време в компанията им.
— Единственият оцелял — поправих я аз.
— Все тая.
— Не е все тая.
Рита усети, че съм в лошо настроение, и тактично замълча. Изчака известно време, след което смени темата.
— Накрая стана истинско сражение. Момчетата от ООЗ твърдят, че онези са се били с яростта на диви котки. Жената е била неутрализирана последна. В момента, в който изскочила от спалнята с M16 в ръка и стреляла като бясна.
— Всъщност точно на това се чудех — промърморих аз.
— На какво?
— Поправи ме, ако греша — погледнах я право в очите аз. — Но доколкото съм информиран, в ситуация за спасяване на заложници се спазват определени процедури — похитителите се предупреждават, че са обкръжени, предлагат им се преговори. И само ако това не даде резултат, се стига до щурм.
— Има ситуации, при които постъпваме точно така.
— А защо не постъпихте така в тази ситуация?
— Тактическа преценка.
— Ясно. Но с какво беше по-различна тази ситуация, за да не спазите възприетите процедури?
— Ние имаме стандартен подход — спокойно и дори безразлично отвърна Рита. — Той се базира на оценка и вникване в поведението на престъпниците, предишен опит в такива ситуации, оценка на риска за заложниците. Всички тези фактори се подлагат на внимателен анализ, като ударението винаги пада върху последния. Заложниците са нашият приоритет.
Според мен тя усети накъде се насочват мислите ми и това не й хареса.
— Разбирам ситуациите, при които директният щурм е оправдан, но в случая съм доста объркан — информирах я аз. — Отрядът за освобождаване на заложници е успял да раздели заложника от похитителите. Тексасците зарязаха Барнс и мен в дневната и хукнаха към спалните помещения, но въпреки това щурмът бе проведен. Защо?
— Нямам навик да поставям под съмнение заповедите на преките си началници — отвърна с известно закъснение агент Санчес. — И ти би трябвало да направиш същото. В крайна сметка тези хора ти спасиха живота.
— За което съм им много благодарен — кимнах. — Но трябва да ти призная, Рита, че бях доста изненадан, когато профучаха покрай мен, без дори да ме погледнат. Никой не спря да провери състоянието ми, да ме развърже или евакуира. Същото беше и отношението към Джейсън Барнс.