— Предполагам, решили са, че сте в безопасност — сви рамене Рита. — Пак повтарям, сигурността на заложниците е задача номер едно. Задържането на извършителите остава на второ място.
— Какви бяха заповедите на екипа?
— Да използват разумна сила. Но беше ясно, че ситуацията е екстремна. Престъпниците бяха въоръжени до зъби, а не е нужно да ти напомням, че ставаше въпрос за безскрупулни убийци. Грешиш, ако смяташ, че сме изпратили отряда със задачата да ги ликвидира.
— Добре — въздъхнах аз и заковах очи в лицето й. — Щях да съм наистина обезпокоен, ако ми беше казала, че отрядът е изпълнявал мисия на отмъщение.
Тя замълча.
— Нещо не ми се връзва около смъртта на Джоун Таунзенд — подхвърлих след кратка пауза аз. — А вероятно и на специалистите от Бюрото. Дълбоко съм убеден, че Ханк, Мерилу и Клайд заслужаваха да умрат. Но животът им трябваше да свърши на електрическия стол, като най-напред им се даде възможност да лъжат като бесни, за да го отърват. Възможността, която Бог е дал на абсолютно всеки американски гражданин. — Направих кратка пауза и добавих: — Не ми се ще да вярвам, че съм излязъл негодник като Джейсън Барнс и съм участвал в кървава вендета.
Рита се обърна към далечния ъгъл, сякаш бе зърнала нещо интересно там.
— Е, понякога нещата се объркват — промърмори тя. — Знаеш как се казва, нали?
— Не, Рита, не знам. Как се казва?
— Който вади нож, от нож умира.
Помълчах известно време, после попитах:
— Джени на течение ли е?
— В никакъв случай. Тя допусна процедурна грешка, •втурвайки се в къщата по този начин. Но изложи на риск единствено себе си. В такива ситуации Бюрото е склонно да си затваря очите.
Това беше нещо ново за мен.
— Тя беше дала клетва на един доброволен заложник и рискува живота си, за да я спази — продължи Рита. — И в този момент трябва да я възприемаме като герой. Тя спаси не само твоя задник, но и нашия хляб с масло. Бюрото не забравя такива жестове.
— А разстрелът на Джейсън?
— Несъмнено ще има следствие по въпроса. Но в пушилката и суматохата след взрива Джени не е била в състояние да осъществи ясно наблюдение. Момчетата от ООЗ вече дадоха показания за силно задимената обстановка. Командирът им заяви, че са избягнали същата грешка само защото са имали топлинни сензори. Джени просто е видяла лицето му в мъглата, което е било насочено към теб, или към нея. След което е натиснала спусъка.
— Обади се, ако ти трябват допълнителни показания в подкрепа на тази теза — подхвърлих й аз.
— Добре — кимна Рита и стана. — Хайде, ела. Ще те закарам.
Тръгнах след нея.
— За пръв път работя с Марголд — обади се след няколко крачки едрата жена. — Но трябва да ти призная, че много я бива. Стреля право в целта.
— Май не подбра точните думи, а? — направих гримаса аз.
— Вярно — засмя се тя.
32.
Както можеше да се очаква, инцидентът не слезе от първите страници на вестниците през цялата следваща седмица. Мъртви бяха много достойни люде, като мнозина от тях трябваше да бъдат изпратени с церемониите, които заслужаваха. Градът, а и цялата страна бяха обзети от пристъпи на емоционалност, последвани от облекчение и прилив на нездраво любопитство.
В тази връзка Бюрото направи каквото трябва. Историята беше надробена на ситно, превръщайки се в истински миш-маш между доброто и злото. Макар че злото трудно можеше да бъде идентифицирано след всичките глаголи, местоимения и видоизменени факти, използвани за дегизировката му. Вярна е поговорката, според която познанието е сила. Особено когато се предлага селективно.
Съзнавам, че това издава известна доза цинизъм от моя страна, но наистина си имам причини.
По щастливо стечение на обстоятелствата моето име и роля в операцията останаха напълно неизвестни за обществеността. Когато подпишеш договор с ЦРУ — дори и временен, — получаваш гаранции за желязна анонимност. Нещо адски удобно за онези от нас, които дължат пари…
Както вероятно сте очаквали, Белият дом също даде своя принос. Негови представители направиха всичко по силите си историята да вони по-малко на изпражнения и повече на рози. Лично аз изпитах огромно удоволствие, когато зърнах физиономията на мисис Хупър в едно токшоу, май беше на „Фокс“. Болезнено сбърчила вежди, тя описваше терзанията на президента по повод непрекъснато нарастващия брой на труповете, огромната му мъка за тях, тъй като почти всички били хора от най-близкото му обкръжение — приятели и колеги. Описа с умилителни детайли как се обадил на семействата им, как поднесъл съболезнованията си и още купища подобни глупости. Адски вълнуващо, невероятно затрогващо. Но тая последната част може би наистина се бе случила.