Елизабет прочете името на картичката, а по очите й познах, че го е срещала и преди.
— Искам да я предупредя, ако случайно не знае, че тези типове разпитват хората зад гърба й — добавих.
— Аз… Според мен тя вече знае.
— Сигурна ли си?
Тя се поколеба за момент, после посочи картичката.
— Този човек беше тук. Миналата седмица. Идва няколко пъти заедно с още двама.
Това беше последното, което исках да чуя. Разбира се, едва ли щях да разигравам този театър, ако не бях подозирал нещо. Естествено, Лари беше обсъждал не Джени, а мен, а това даваше отговор на въпроса защо доскорошната ми партньорка не желае да вдигне дори телефона. Или е гузна, защото ме е натопила пред Лари, или Лари й е заповядал да не поддържа контакти с мен, преди да бъда оневинен. Ако междувременно не поема към затвора „Левънуърт“, разбира се. Имаше и една трета вероятност, но нея директно отхвърлих, защото бях сигурен в своята неустоимост. Иначе казано, личните ми проблеми се превръщаха в професионални. По отношение на мен бях абсолютно сигурен, че Джени е казала на Лари да върви по дяволите, че Шон Дръмънд е един от добрите, чист телом и духом, и няма нищо общо с изчезването на парите. При неприятности партньорите си помагат, нали? Но в този ред на мисли партньорите не се ли търсят взаимно, когато задникът на един от тях е на течение? Ами да.
Елизабет регистрира загриженото изражение на лицето ми и попита:
— Мислите ли, че е сериозно? Тя ще има ли неприятности?
— Не. Само ще й загубят времето. Тя е герой.
— Направо е страхотна! — грейна от гордост Елизабет. — Притежава необикновена интуиция. Понякога имам чувството, че чете мисли и може да предсказва бъдещето.
— Е, чак пък толкова.
— Наистина е така. Знаете ли, че преди три месеца тя изиска досието на тоя тип Джейсън Барнс? Сякаш е предчувствала какво ще се случи.
Вдигнах глава и спрях очи върху Елизабет.
— Какви са били шансовете да се случи? — добави тя.
Какви шансове, Елизабет?
— Какво досие, Елизабет? — попитах на глас аз.
— Комплектът за достъп на Джейсън Барнс. Доколкото си спомням, разрешителното му за максимален достъп беше почти петгодишно. А този тип разрешителни се подменят на всеки пет години, но преди това наново се провежда пълно разследване на кандидата.
— Мисля, че грешиш — поклатих глава аз.
— О, не греша. През мен минават купища разрешителни и аз положително не бих запомнила което и да било от тях, но мис Марголд специално ме помоли да изискам още едно досие. То съдържаше подробно проучване на бащата на Джейсън Барнс.
— Сигурна ли си в това, което казваш?
— Задачата беше много деликатна. Доста се измъчих, докато се сдобия с папката.
Елизабет млъкна и ми хвърли озадачен поглед.
— Ама вие… Добре ли сте?
Добре ли бях? Не, решително не бях добре. По-скоро бях на косъм от сърдечен удар. Нямаше как да скрия шока и смайването, които се бяха изписали на лицето ми. В гърдите ми се появи някакво странно изтръпване, което тръгна нагоре, към гърлото ми.
— Да ви донеса ли вода? — попита Елизабет, заковала поглед в мен.
— Не, не… Аз само… Спомних си нещо.
— Какво си спомнихте, мистър Дръмънд?
Това, което си спомних, не беше нейна работа. Ето защо се обърнах и си тръгнах.
34.
След кратък телефонен разговор с Филис получих домашния адрес на Марк Таунзенд плюс указания как най-бързо да стигна дотам. Оказа се, че къщата на директора е във Виена — на хвърлей място от „Тайсънс Корнър“, където бяха взривили Джоун.
Завъртях копчето на радиото и попаднах на станция, която излъчваше стари златни хитове. През целия път се наслаждавах на групи като „Флийтуд Мак“ и „Харт“.
Домът на Таунзенд се намираше на авеню Боа — една френска дума, която според мен означава, това. Сякаш, за да потвърдят не особено солидните ми познания по чужди езици, от двете страни на улицата се издигаха високи разлистени дъбове, зад които се мяркаха спретнатите и не особено претенциозни къщи на американци от средна ръка. Вкарах колата в алеята, изключих двигателя и се насочих към входната врата, на която имаше лентичка от черно кадифе. На позвъняването ми откликна младо момиче.
— Добър ден — рекох. — Казвам се Шон Дръмънд, а вие вероятно сте…
— Джанис Таунзенд.
Очевидно дъщерята вече беше успяла да се прибере от колежа. Беше красива, дребна и стройна и видимо приличаше на майка си.
— Много съжалявам за майка ви, Джанис — промълвих. — Аз работех с баща ви. Той вкъщи ли е?
— По важен въпрос ли го търсите?
— Страхувам се, че да.
— Добре. Последвайте ме.