Последвах я. Къщата нямаше нищо общо с официалната сдържаност на домакина и вероятно отговаряше на вкусовете на домакинята: беше топла и уютна, обзаведена с доста вкус. Във всеки случай максимално добре за човек, който получава заплатата си от Чичо Сам. Подминахме просторната дневна вдясно от коридора, трапезарията и кухнята вляво, след което спряхме пред малък кабинет в дъното. Джанис ми каза да почакам и изчезна зад вратата. Две секунди по-късно отново се появи и ми направи знак да вляза.
Баща й седеше сковано в едно доста протрито кожено кресло до камината, в която гореше буен огън. В скута му лежеше непрочетен и дори неотворен вестник. С изненада установих, че Марк Таунзенд — човек, за когото бях сигурен, че спи с колосани пижами, сега е брадясал, рошав и облечен в съвсем неподходящи джинси и тениска. Стори ми се остарял най-малко с десет години.
— Добър ден, сър — поздравих аз. — Позволете да ви изкажа своите съболезнования.
— Да… Благодаря. — Думите му прозвучаха някак разсеяно. — Би ли… ъъъ…
Предположих, че ми предлага да седна, и побързах да се отпусна в удобния плетен стол срещу него. След което изведнъж осъзнах, че той вероятно е принадлежал на Джоун, а това вероятно е стаята, в която двамата са прекарвали своите спокойни неделни утрини. Почувствах се като недодялан натрапник.
Както вече споменах, мистър Таунзенд изглеждаше ужасно. И доста отнесен, ако оставим съпричастието настрана. Очите му, които доскоро бяха като немигащи лазери, сега потрепваха като на епилептик, а зениците им бяха оцъклени и разширени. Вероятно му бяха предписали някакво успокоително — нещо, което беше далеч по-приемливо (и вероятно по-евтино) от традиционното давене на мъката в алкохол.
Единият от нас трябваше да каже нещо, но аз, хукнал насам, подчинявайки се на някаква вътрешна необходимост, не знаех как да започна, докъде да стигна и къде да свърша. За щастие той спря очи върху мен и каза:
— Чух за ролята ти при залавянето на онези. Поел си голям риск, за което ти благодаря.
Кимнах.
Той помълча малко и попита:
— Що за типове бяха?
Знаех защо ми задава този въпрос. Много ми се искаше да му кажа, че убийците на жена му са били достойни противници, че колективната ни неспособност да ги заловим, преди да падне гилотината, не се дължи на некадърността ни, а по-скоро на техните смайващи качества. Но този човек заслужаваше да чуе истината.
Поех си въздух и започнах:
— Прекарах доста време в компанията на жената, казва се Мерилу. За нея мога да кажа малко: дива и проста, злобна и коварна. Получих възможност да наблюдавам и Ханк, но за кратко време. Голям мъж, надарен с огромна физическа сила, но умът му беше колкото детски аспирин. Уизнър имаше повече акъл от останалите, а вероятно и впечатляващи технически умения.
— Той е бил главатарят, така ли?
— Мисля, че той е планирал убийствата — имам предвид като физически акт. Същевременно обаче му липсва талант и опит, за да конструира цялостната операция, да избере средата, да проследи мишените или пък да уточни онези дребни подробности, които съпътстваха всяко едно от убийствата.
— Уточнихте ли какво точно са направили той и неговите съучастници във Форт Худ? Някои кражби носеха белега на гениалност и безумна смелост.
— Форт Худ е мястото, където Уизнър е прекарал по-голямата част от живота си. Кражбите са осъществени в максимално благоприятна обстановка — когато никой в нищо не го е подозирал и съответно не са били взети подходящите предпазни мерки. Но действията се развиха тук, във Вашингтон, на наш терен. Ние знаехме, че той е тук, знаехме какво върши и направихме всичко възможно, за да го спрем.
Той обмисли думите ми, огледа ме и рече:
— Нямах представа, че са толкова зависими от Барнс. За какво беше всичко това? За да се изтрие петно, лепнато върху името на фамилията? — Помълча, после добави: — За трийсет и две години във ФБР съм се натъквал на какви ли не типове. Странно е да видиш как сянката на злото се напластява в душата на някои хора. — Отново млъкна, очите му се сведоха към дланите. Беше един дълбоко разстроен човек, прекарал целия си професионален живот в борба с престъпността, а тя му беше отмъстила по най-ужасния възможен начин. В момента се опитваше да разбере защо се е получило така, но истината беше друга — това защо вече нямаше никакво значение.
Секундите се точеха бавно. Най-сетне той вдигна глава и каза:
— Според мен повечето от нас са способни да отнемат живот, но предумишленото убийство е по силите на малцина. Ти как мислиш?
— Опитът ми сочи същото — отвърнах. — В армията съм служил рамо до рамо с хора, които отнемаха живота на врага без колебание и без угризения на съвестта. Но онзи, който би им заповядал да извършат убийство, да отнемат живот за лична изгода или за неморална кауза, трябва да има много бързи крака.