— А имат ли представа как е изчезнало? — попитах аз.
— Имат, Дръмънд. — Генералът направи драматична пауза, явно с цел да ми скъса нервите, после обясни: — Това би могло да се случи по един-единствен начин. Някой, който работи в отряда, е изискал папката, след което е забравил да я върне.
Точно така се бе случило. Бях убеден, че тук изобщо не става въпрос за небрежност. Узнах каквото ми трябваше и побързах да се сбогувам с генерал Тингъл.
Джени беше действала по същия начин, по който беше открила Джейсън. Вероятно бе преровила стотици нерешени случаи, преди да засече Клайд, Мерилу и Ханк, които — поотделно и заедно, — се бяха превърнали в непосредствени изпълнители на плана й. Но може би бе станало и обратното. Като се замислям, започва да ми се струва, че убийствата са били скроени така, че да отговарят на индивидуалните им умения, като всяко от тях прилича по нещо на престъпленията им във Форт Худ. Престъпленията, подобно на всички човешки дейности, също се усъвършенстват чрез практиката. И Джени го е знаела много добре.
Запознала ги е детайлно със защитата, която трябва да бъде преодоляна, посочила им е уязвимите места на жертвите и техните пазачи. В крайна сметка именно нейната служба контролира и осигурява физически всички охранителни мероприятия на тайните служби и Върховния съд, нали? И по тази причина е била запозната отблизо с начините за достъп до всяка една от жертвите, имала е възможност да избере най-подходящия час. В допълнение на всичко е могла да адаптира стратегията си според нашите действия, тъй като ние бяхме принудени да реагираме по някакъв начин на вълната от убийства. Именно по този начин решава да обърне гръб на строго охраняваните мишени и да избере някоя друга — като похотливия Дани Картър или горката Джоун Таунзенд, която няма абсолютно нищо общо.
В момента всичко ми се струваше толкова логично, че направо се смаях от слепотата си. Както моята, така и на целия екип. На практика обаче нещата съвсем не изглеждаха очевидни. На практика това беше най-страхотната измама, на която се бях натъквал през целия си живот. И все пак един фрагмент от нея би трябвало да събуди някакви подозрения.
Мисля, че би трябвало да забележим изключително интензивната психологическа страна на кампанията срещу нас. Чиста проба психологически блицкриг: една сутрин се събуждаме и откриваме, че се е случило огромно нещастие, отчаянието ни се усилва от серията убийства, следващи едно след друго в безпощаден ритъм. Притиснати отвсякъде, ние губим съня и морала си, ставаме нервни, хващаме се за гушите и в крайна сметка губим ориентация, тъй като сме се съсредоточили върху отделните факти.
В армията съществуват специални части за водене на психологическа война. Това е изкуство, чиято цел е не да убива и обезобразява, а да предизвиква паника, страх и объркване, да създава разделение и в крайна сметка да доведе до поражение. Джени ръководеше кампанията отвън, но отвътре — спокойно и настоятелно, обработваше крехката ни психика, себичните ни импулси и това, на което му викаме его.
Слязох от колата и бавно се насочих към входната врата на Марк Таунзенд. Отново позвъних, а красивата Джанис отново ми отвори. Прекосих коридора и влязох в кабинета на доскорошния директор на ФБР. Седнах пред камината и му разказах всичко, което знаех.
35.
Използвах телефона на мистър Таунзенд, за да се обадя на Лари. Той и двамата му апостоли Боб и Бил се появиха на прага на директора с рекордна бързина. Явно очакваха признание и по тази причина останаха доста разочаровани, че ще стане въпрос за нещо друго.
Обадих се и на старши сержант Ерик Танър, който дойде сам.
Всяко ченге ще ви каже, че най-трудното в полицейската работа е стесняването на кръга на заподозрените. Но веднъж научиш ли кой е извършителят, останалото идва сравнително лесно и нямаш проблеми да разбереш защо, кога и как. Научиш ли кой е престъпникът, неизбежно се питаш какво те е забавило толкова дълго.
Планът на Джени се базираше изключително върху насочването по фалшиви следи. Тя водеше кучетата, които гонеха лисицата, а на нас нито веднъж не ни хрумна да подушим под опашката й. Тя е била сигурна, че няма да го направим, а аз вече споменах до какво води прекалената самоувереност — до небрежност. Дълга и объркана се оказа следата й, посипана с трохи.