— Май съм оставила у теб погрешното впечатление, че набирам доброволци — изръмжа тя и хвърли върху бюрото ми нещо, което много приличаше на самолетен билет. — Излиташ от, „Дълес“ в събота следобед. Морт ще те запознае с детайлите. Не се ли представиш на ниво, ще превърна живота ти в ад.
Мразя жените, които си въобразяват, че знаят какво е добро за мен.
Лари ми се обади на третия ден след драматичния арест на Джени над безбрежния океан. Останах неприятно изненадан.
Както вече споменах, научиш ли веднъж кой е престъпникът, не е трудно да отгатнеш отговорите и на останалите въпроси — кога и как. Не така стоят нещата с последния въпрос от тази поредица — защо, — който винаги остава малко неясен. Лари ме осведоми, че след тридневни непрекъснати разпити не са успели да пробият защитата на Джени в нито един пункт.
— Знаеш ли какъв ни е проблемът? — уморено попита той. — Тя е профайлър. Лично е участвала в създаването на наръчника за водене на разпит.
— В такъв случай трябва да проявите творчество.
— Преди два дни изхвърлихме проклетия наръчник — мрачно отвърна той. — Нищо не става. Двама от хората, които я разпитваха, са на прага на нервна криза.
— Доведи нови. Изтощи я докрай.
— Двамата, за които говоря, са членове на четвъртия пореден екип. А тя сякаш става все по-твърда и по-твърда.
— Някакви нови доказателства?
— Няма. Ако тя е взела парите, ние не можем да ги открием.
— Наела ли си е адвокат?
— Твърди, че не се нуждае от такъв.
— Защото е напълно невинна.
— Кълне се, че е така. Затруднява ни максимално.
— Алиби за отделните моменти?
— Не знае кой се е обадил на Клайд Уизнър, но отрича да е тя. Често зарязвала мобилния си телефон по маси и бюра, всеки би могъл да го ползва. Твърди, че е прекратила разследването си във Форт Худ в момента, в който разбрала, че обвиненията срещу първите двама заподозрени са несъстоятелни. Отпътувала веднага след това, защото й възложили по-спешен случай. Кълне се, че никога не се е срещала с Клайд.
— А какво казва за пътуването до Париж?
— Това ще ти хареса. Била на прага на нервната криза поради тежестта на разследването и новите отговорности. Била предварително убедена, че този пристъп на безпокойство можел да бъде излекуван единствено от френската кухня.
— Значи тя внушава възможността за разумно съмнение, а вие не разполагате с доказателства, с които да убедите съдебните заседатели, че тя без всякакво съмнение е извършила тези неща.
Лари изсумтя в знак на съгласие, след което добави, че според Министерството на правосъдието шансовете на обвинението в заговор бързо намаляват, докато тези на обвинението в предумишлено убийство отдавна вече са нулеви. В най-лошия (за нея) случай ще получи пет години затвор, а може би и по-малко. И съдейки по твърдата й позиция, тя прекрасно го знае. Най-сетне Лари стигна до причината за своето обаждане и обяви:
— Тя каза, че иска да те види.
— Страхотно. Кажи й, че аз не искам.
— Първо ме изслушай — предложи той.
— Много съм зает, Лари.
— Ти беше този, който убеди Таунзенд да я арестуваме. Поне ме изслушай.
— Добре. Защо иска да ме види?
— Ти ми кажи.
— Нямам идея, Лари.
Но и двамата знаехме, че е лъжа.
Неподатливите свидетели понякога омекват в присъствието на хора, с които имат силна емоционална връзка, обясни ми Лари. В отговор на което аз обясних на Лари, че моята емоционална връзка с Джени Марголд е копие на връзката, съществуваща между рибата и кукичката. Той се разсмя, но аз говорех съвсем сериозно.
Продължихме още малко в същия дух. Лари се опитваше да ме убеди, че идеята е добра, а аз — да го пратя по дяволите и да ме остави на мира.
Моите причини бяха съвсем основателни. Първо, защото идеята по принцип ми се струваше тъпа, и второ — на по-лично ниво нямах желание изобщо да я виждам повече. Все още нямах представа защо беше извършила всичко това, а и не исках да зная.
Но ако се върнем на първоначалното ниво, прехвръкналите между нас романтични искрици бяха горещи и изпълнени с илюзии от моя страна, пресметлива преструвка от нейна. Джени ме направи на глупак както в интелектуален, така и в емоционален смисъл. Тя го знаеше, знаех го и аз. Бях на път да се превърна в един изпълнен със самосъжаление ревльо — състояние, от което тя без колебание щеше да се възползва. Да ме затворят в една клетка с нея беше все едно да хвърлят прясно месо на лъвица.
На второто, по-интимно ниво, си спомних за едно предупреждение, което ми беше отправила Джени: без да прекосиш гъстата гора, няма как да опознаеш призраците и чудовищата, които я обитават. Гъстата гора на човешкото съзнание. И беше права. Аз бях обвинявал, а понякога и защитават индивиди, чиито престъпления изглеждаха резултат на чиста лудост, но при по-внимателно разглеждане се оказваха плод на далеч по-обикновени, дори тривиални пороци: алчност, похот или някоя друга разновидност на човешкия егоизъм.