Но Джени беше различна. На външен вид нормална, свястна, изпълнена със здрав разум, вътре в себе си тя беше абсолютно луда, каквото и да означава това в наши дни. В душата й се бяха загнездили мрачни демони, с които нямах абсолютно никакво желание за контакт.
Но Лари продължаваше да настоява.
— Хайде, Дръмънд, това вероятно е последният ни шанс! — Не получи отговор и добави: — Между другото, Таунзенд ме помоли да ти предам, че ще приеме подобен жест от твоя страна като много голяма лична услуга.
Нямаше какво да отговоря. След още малко увъртания приех да се срещна с Джени, но при определени условия: най-рано на следващия ден сутринта и само след като уточня една малка, но важна подробност.
Това беше пътят, който ме отведе до малкия вътрешен двор, ограден от бетонна стена с бодлива тел отгоре, който моментално пробуди старата ми клаустрофобия. Но Джени беше настояла да се видим тук, или изобщо да не се виждаме. Вероятно й беше писнало да я наблюдават през фалшиви огледала, а може би си мислеше, че една среща навън донякъде ще изравни стартовите ни позиции. Най-вероятно и двете, но с тази дама нищо не беше сигурно.
Една яка надзирателка доведе Джени до вратата, след което я остави сама и се отдалечи. Денят беше топъл, но на хоризонта се трупаха тъмни облаци — съвсем подходящ декор за това, което предстоеше. Тя се спря на около два метра от мен.
Мълчахме и избягвахме да се гледаме в очите, докато тишината стана непоносима. Давах си ясна сметка, че тя ме принуждава да направя първия ход.
— Затворничката желае ли цигара? — попитах.
— Затворничката не пуши, ти също.
— В килията на смъртниците човек лесно придобива вредни навици — добавих аз. — Тъй че никога не е късно и да пропушиш.
Тя пропусна закачката покрай ушите си и попита:
— Сложиха ли ти микрофон?
— Не. А на теб?
— Лъжец.
— О, Джени, спести ми това!
Очите й най-сетне се спряха върху лицето ми, а гласът й прозвуча обидено и гневно:
— Съжалявам, но в последно време имам проблеми с доверието. Доколкото си спомням, уговорката ни беше взаимно да си пазим задниците.
— Оказа се, че е прекалено неясна.
— Тъй ли? — вдигна вежди тя. — Но аз ти спасих живота!
— Наистина ли?
Ръката й се стрелна напред и улови брадичката ми.
— Погледни ме! — рече. — Виж какво направи от мен!
Погледнах я. Изглеждаше ужасно. Беше облечена в торбеста дреха от груб коноп и обута в чехли, а на краката и ръцете й имаше еднакви на вид стоманени белезници. Косата й беше мръсна и сплъстена и стърчеше във всички посоки. Под очите й имаше тъмни кръгове, а раменете й бяха превити от умора. Беше все така красива, но приличаше на парцалена кукла, с която си е поиграл семейният ротвайлер.
— Изпратиха те да довършиш започнатото, а? — подхвърли с обвинителен тон тя.
— Нека ти напомня, че ти прояви желание да ме видиш — отвърнах.
Тя неопределено повдигна рамене.
— Е, как се чувстваш сега? Горд ли си от това, което виждаш? Виновен? Или само отвратен?
Съзнавах, че се опитва да ми наложи защитно поведение. Съзнавах и друго — позволя ли й, никога няма да се измъкна от дупката.
— Изпитвам съжаление към теб — отвърнах.
— Би трябвало, защото съм невинна — засмя се горчиво тя.
— В известен смисъл наистина си невинна, Джени — отвърнах искрено аз.
Тя се изненада от признанието, след което се запита защо ли го направих. По жестока ирония на съдбата профайлърите от Куонтико бяха направили дълбок разрез в психиката на жената, която доскоро беше една от най-добрите сред тях. Прибягвайки до шантавите си умения, те бяха хвърлили широката си мрежа върху нейното минало и бяха извадили на бял свят известен брой разкрития, които при създалите се обстоятелства спираха дъха, но бяха и малко тъжни.
Подготвяйки се за тази среща, изисках папката с тези разкрития и я изчетох от кора до кора.
Както ми беше споменала преди време, Джени била единствено дете в семейството. Родителите й наистина бяха починали, когато била 13-годишна, но не при автомобилна катастрофа, а по време на светкавичен пожар, изпепелил за минути къщата им. Съседите споделили със следователя, че Тери Марголд бил отчаян пияница, пушел като комин и често малтретирал съпругата и дъщеря си. Ан Марголд, майката на Джени, била скромна и тиха жена, напълно подчинена на съпруга си. Или, както споменал друг съсед, „Старият Марголд колеше и бесеше в този дом и раздаваше юмручно правосъдие… От къщата постоянно се разнасяха крясъци и стенания, от които ме побиваха тръпки. Доволен съм, че се отървахме от тях. Животът в квартала стана далеч по-спокоен.“