Показанията на останалите съседи бяха в същия дух. Хората, които познавали Джени и семейството й в онези години, бяха единодушни за бащата чудовище, за детството от Дикенсов тип на горкото момиченце, изпълнено с брутален терор.
Няколко страници по-нататък се натъкнах на показанията на мис Джесика Паркър, преподавателка по английска литература на Джени в осми гимназиален клас. Ето какво гласяха те:
Беше странно момиче, много умно и интелигентно, но някак затворено и може би стресирано. Аз, а и останалите преподаватели често я виждахме с ужасни белези и рани, а веднъж се появи с шина на крака. На няколко пъти се опитах да разбера как е получила тези наранявания, но тя неизменно отговаряше, че те са резултат от малко по-разгорещени битки на спортното поле. Понякога си измисляше и цели истории, които, признавам, бяха страшно правдоподобни. Лъжеше майсторски и беше адски убедителна. Помня, че изпитваше смъртен страх от баща си. Много й съчувствах.
Спомних си белезите и следите от изгорено по тялото й, след което — също като Джесика Паркър — стигнах до заключението, че част от тези белези са проникнали далеч по-дълбоко от кожата и са докоснали душата й.
Според полицейските рапорти в нощта на пожара Джени имала късмета да спи у някаква приятелка, само на три пресечки и една малка горичка от дома й. Останките не се превърнали в обект на изследване от експерти по умишлени пожари просто защото такива подозрения не съществували. Малката къща била изцяло дървена, а местните пожарникари открили следи от фасове около леглото на Тери Марголд — известен пияница и пройдоха.
Поради факта, че била голяма за осиновяване, Джени била поета от системата на сиропиталищата. На два пъти била премествана, като причина за това били недоказани случаи на сексуално насилие. Медицинският преглед при приемането й в системата — когато била едва тринайсетгодишна, установява, че девствеността й е само блед спомен. Шийката на матката й била неестествено уголемена и носела следи от необичайна ерозия — безспорно доказателство за продължителни и болезнени сексуални контакти с нормално развити мъжки членове.
Но според дебелата купчина рапорти и заключения на различните агенции за работа със сираци в щата Охайо нищо в поведението на Джени не напомняло за симптомите, демонстрирани от децата, обекти на сексуално насилие. Тя продължавала да се държи добре, нямала проблеми с управата, нямало бягства от училище, наркотици, алкохол и видими психически разстройства. Дори обратното. Джени Марголд била сочена за пример, станала нещо като звезда на системата за благотворителност. Била отлична ученичка — умна, талантлива и целенасочена.
Не поставях под съмнение нито упоритата работа на служителите от благотворителните агенции в този добре подреден щат, нито невероятните измамнически способности на Джени. Но някой някъде все пак би трябвало да си даде сметка, че независимо от външния вид и изяви никое дете не може да преживее без последици едно толкова ужасно детство. А в случая с Джени явно се е стигнало до положението, че колкото по-нормална е изглеждала, толкова по-ненормална се е чувствала.
Ето какво беше написал неизвестен следовател в своя анализ на вероятните мотиви за неотдавнашните убийства:
Дженифър Марголд би имала полза от убийствата на хора с високи постове в администрацията по два особено показателни начина. Първо, тя би използвала професионалните си умения и познания за елиминирането на Джордж Мийни с цел заемане на мястото му, и второ, тя би получила достъп до лично състояние, възлизащо на дванайсет и половина милиона долара.
Ей, няма майтап, да знаете. Това са два абсолютно точни и рационални мотива, но разумът и логиката нямат нищо общо с въпроса защо е убивала Джени.
Към последната страница на този рапорт беше прикачено мнението на профайлър Тери Хигинс, което съдържаше доста по-прозорливи и по-умни заключения:
Съзнанието на серийните убийци е устроено така, че в повечето случаи те или са затворени в себе си, или гледат навън, към околните. Тези, които са затворени в себе си, предпочитат дистанцията, обичат да издигат разделителна стена между себе си и жертвата, между себе си и самото престъпление. Повечето от тях се изявяват като бомбаджии и подпалвачи, страхливи са и избират жертвите си по физически характеристики — те трябва да бъдат по-дребни и по-слаби от тях, а най-добре такива, които не могат да окажат съпротива. Но има и изключения. Когато срещу тях се изправят по-едри и по-силни жертви, те развиват трескава агресивност и проявяват крайна жестокост в опита си да надделеят над тях.