Но, както казваше Лари, в момента Бюрото имаше проблем, който буквално преливаше от чинията. Мащабите, сложността и трудността при реализацията на последните убийства предполагаха убиец с достатъчно опит и практика. Което означава, че в миналото на Джени би трябвало да има един дълъг и мъчителен процес на ескалация. Отделът за поведенчески науки трябваше да направи обстоен преглед на всички случаи, върху които беше работила тя — особено върху онези, които й бяха донесли най-блестящите успехи. Само по този начин можеше да се разбере дали следователят не се е превърнал в извършител. От тази мисъл ме побиваха тръпки. Да не говорим, че аз самият си имах един сериозен проблем.
Сякаш прочела мислите ми, Джени вдигна глава и попита:
— За твоите ли проблеми ще говорим, или за моите?
— Ти си моят проблем.
— О! Значи някой е наранил чувствата на бедничкия Шон!
Така нямаше да стигнем доникъде. Което беше желанието на Джени. Но идеята беше нейна, а следователно си беше наумила да ме включи в дневния ред. Реших, че се досещам защо, което оформи следващия ми въпрос:
— Вероятно се питаш как съм разбрал, нали?
— Защо трябва да се питам? — вдигна вежди тя. — Ти допусна куп грешки, направи много гафове. Този е просто поредният.
— Така ли?
— Не се заблуждавай, моля те. Вярно е, че преди няколко месеца съм прегледала досието на Джейсън Барнс, а вероятно и това на баща му. Но през мен минават хиляди досиета, няма как да запомня всички.
— Много ми се иска да ти повярвам, Джени — въздъхнах аз. — Но ти излъга за миналото си, лъжеше по време на разследването, лъжеш и в момента. Разбира се, ти прекрасно знаеш, че истината не може да ти върне свободата, но тя все пак може да попречи на онези петдесет хиляди волта ток, които заплашват да ти развалят прическата.
Джени ме погледна втренчено и забави отговора си.
— Имам си причини — промълви след известно време тя.
— За какво?
— Да те заблудя относно миналото си.
Тази тема явно беше деликатна за нея.
— Разкажи ми.
— Всичко е много просто. Когато споделя с някого за детството си, винаги получавам състрадателни погледи, винаги чувам нещо от сорта „Горкичката, колко много си страдала“. Но аз мразя да ме съжаляват.
— А аз си помислих, че просто не искаш да се връщаш към лошите спомени.
— Ти си лош спомен, защото си тук.
Започваше да ме ядосва и реших да й отговоря със същото.
— Искам да те попитам нещо, Джени. Гледаше ли как се пекат родителите ти? Надникна ли през прозореца да видиш как се зачервява кожата им?
— Това е гадно! Престани!
— Чуваше ли писъците им? Хареса ли ти миризмата на печено месо? Я ми кажи добре ли миришеше.
В очите й проблеснаха гневни светкавици. Понечи да каже нещо, но аз я изпреварих.
— Хайде, сподели с мен, Джени. Искам да го чуя от твоята уста. Как се чувства човек, когато убива собствените си родители? За мен това е ново и наистина искам да разбера.
Тя обаче усети накъде я водя и на лицето й се появи усмивка.
— Не става, Шон. С мен подходът шок и ужас просто не работи. — Помълча малко, после изненадващо кротко добави: — Прочети полицейските рапорти. Беше нещастен случай. Баща ми беше пушач. Постоянно му се карахме, но той продължаваше да пуши.
Разбрах, че трябва да сменя подхода и станах делови.
— Ще ти лепнат обвинение в заговор, бъди сигурна.
— Така ли? А къде са им доказателствата, че аз съм се обадила на Клайд? И че изобщо съм го познавала?
— Адвокатът ти вероятно ще те предупреди, че не всичко изнесено в съда трябва да бъде доказано. В някои дела съществуват елементи с косвена конструкция.
— Вероятно е така — кимна тя. — Но печелившите дела се опират на факти и доказателства, а не на догадки.
— Права си. В тази връзка си мисля, че няма да е зле, ако те запозная с всички факти и доказателства, с които разполагаме.
Както можеше да се очаква, Джени хареса идеята ми.
— Ще ми бъде интересно да чуя какво си въобразявате, че знаете — кимна тя. — Слушам те.
Помълчах малко, след което започнах:
— Вероятно ще си спомниш, че прекарах доста време в компанията на Мерилу, а после и на Клайд.
— Нелепо е да ме обвиняваш. Доколкото си спомням, ти го направи абсолютно доброволно — отбеляза тя.
— Не съвсем — поклатих глава аз. — Защото ти си казала на Клайд да поиска мен.
— Пак догадки — сбърчи вежди тя.
Не й обърнах внимание и продължих:
— Трябва да знаеш, че съобщих на Мерилу една тревожна новина: че федералните знаеха всичко за Клайд, а скоро щяха да разкрият и нея.
Джени прие тази новина с леко раздразнение.
— Нали те предупредихме да не го правиш? — подхвърли тя. — Нали ти казахме, че е опасно?