Спомних си изражението й в секундата преди да пръсне главата на Джейсън. И едва сега разбрах какво точно отразяваше то: колебание. Не е била сигурна дали да не ни свитне и двамата. Ако е имала увереност, че ще съумее да изфабрикува някакво обяснение, ако дори за миг бе допуснала, че може да се измъкне, сега аз нямаше да се намирам в двора на затвора, а щях да бъда само силует, очертан с тебешир. В момента тя уреждаше последните, дълго отлагани сметки между нас, позволявайки ми да осъзная, че е по-умна от мен, че всичките убийства ще й се разминат и в крайна сметка победител ще бъде тя.
Но въпросът, който ми зададе, беше в съвсем друга посока:
— Нито Клайд, нито Мерилу споменаха името ми, нали? — пожела да узнае тя.
— Не — признах аз.
— Нито пък ти можеш да докажеш, че съм се срещала с Клайд или съм разговаряла с него по телефона.
— Няма живи свидетели, които да го потвърдят — кимнах аз.
— А аз вече дадох напълно приемливи обяснения за всичките улики, с които разполагаш, нали така?
— Да, те са достатъчно приемливи — потвърдих аз.
— Което означава, че не виждаш фаталния проблем на фантазията си, Шон — заключи с доволна усмивка тя.
— Помогни ми да го видя.
— Не са споменали името ми просто защото не съм техният информатор. По същата причина няма свидетели и доказателства. — Звучеше искрено. По лицето й не пробяга никаква гримаса, допускаща присъствието на нечестност, в сините й очи нямаше дори сянка от неискреност. На практика беше толкова убедителна, че едва ли щяха да се намерят съдебни заседатели, които да не й повярват. Направи крачка към мен и хвана ръката ми.
— Страхувам се, че няма да бъдеш добър свидетел — усмихна се тя.
— Така ли?
— Нали си падаше по мен, Шон?
Нямах намерение да давам отговор на този въпрос.
Не беше и нужно, защото тя го знаеше.
— Изглеждаш като гневен човек с разбито сърце — добави тя. — Човек, който позволява на гнева да замъглява трезвите му преценки.
— Наистина ли? — погледнах я аз.
— Виж какво, време е да бъдеш честен със себе си. Прояви се като достоен партньор и доста интересен компаньон. Но това е всичко. Съжалявам, ако си допускал, че има нещо повече. — Стисна ръката ми и добави: — Защото нямаше.
— Знам.
— Дано да е така.
Останахме дълго със заковани един в друг погледи. Край на играта. Беше се насладила на победата си, беше проявила състрадание към падналия… Гледа ме в очите до момента, в който се увери, че съм признал победата й, сведе очи към часовника си и възкликна:
— Господи, как бързо лети времето! След две минути трябва да съм в гимнастическия салон! Надявам се, че ще ме извиниш.
— Разбира се — кимнах аз, обърнах се и си тръгнах. Спрях на около три метра и отново се извъртях с лице към нея. — В онази къща за малко не ме уби, нали? Поколеба се дали да го направиш.
Тя равнодушно сви рамене. Но същността на въпроса беше такава, че изключваше равнодушието. В този момент Джени искаше да ми покаже на всяка цена, че за нея аз съм нула — човек, който може да бъде похарчен; един боклук, който тя е готова да изхвърли през прозореца на колата си в момента, в който престане да се нуждае от него.
— Оставяйки ме жив, ти допусна единствената си грешка — съобщих й аз.
— Защо мислиш така, Шон?
— Защото вчера си спомних нещо. Бюрото беше толкова фокусирано върху убийствата тук, че агентите му, всъщност всички ние пропуснахме една съществена улика.
Изобщо не й мигна окото, макар да беше наясно, че й предстои да чуе лоша новина.
— Слушам те.
— Помолих Ерик Танър да изпрати хората си на повторен обиск в дома на Клайд в Килийн. Помолих го този път да използват канго и да го разкъртят до основи. — Изчаках да видя дали ще реагира, след което добавих: — Откриха я в мазето, зад една фалшива стена.
— Какво са открили?
— Познаваш добре Клайд и неговата силна привързаност към оръжията. Вероятно не е възприел идеята да се отърве от едно такова оръжие, въпреки че то е било използвано за убийство. Това просто е било невъзможно за него. Зад споменатата стена е била открита автоматична карабина М14 с оптически мерник, военен модел. Балистичната експертиза показва, че именно с нея е бил убит Джон Фиск.