С малко по-възбуден тон бяха потвърдени подозренията ми относно нанесени щети в градината. Били открити отпечатъци от три вида обувки с различни номера — два на мъже и един на жена с изключително тесен крак и малък номер.
Готови били и предварителните балистични експертизи, според които е стреляно с четири оръжия от един и същ модел и калибър. Всичко навеждаше на мисълта за квартет от убийци или пък за изключително надарен тандем от двама, който стреля еднакво добре и с двете ръце. Това ни върна в настоящето.
Имайки предвид конкретната ситуация, Бътърман спря очи върху нас и бавно изрече:
— Портиерът ни пусна вътре. В момента там се намират седем агенти. Мястото е малко, а Барнс живее сам. Не би трябвало да ни отнеме много време.
Агент Бътърман очевидно си даваше сметка, че времето тече, тъй като заряза приказките и ни поведе към къщата — скромна постройка на два етажа в колониален стил с тухлена фасада. Аз се задържах за малко отпред.
Бътърман беше прав. Апартаментчето наистина се оказа малко и почти комично подредено, като се има предвид, че все пак го обитава ерген. Обзавеждането беше някаква смесица от модерни и традиционни мебели, в тон със завесите, които бяха в тон с килима и така нататък. На практика цветове почти липсваха, тъй като всичко беше решено в бяло.
— На какво мирише? — сбърчих нос аз, обръщайки се към Джени.
— На „Лимоново обещание“.
— Лимоново какво?!
— Ароматизиран лак за мебели. О, ама ти се майтапиш! — засече ме тя.
Ами да. Освен това подчертавах нещо по-особено. Нормалните хора не живеят по този начин, ако разбирате какво имам предвид. Мебелите на Джейсън не изглеждаха нито евтини, нито скъпи, а изкуството присъстваше под формата на плакати по стените, някои от тях поставени в рамка. На единия имаше панорама на непознат за мен европейски град, другият беше от някакъв известен, но стар филм, който не бях гледал. Те не издаваха вкуса на наемателя, ако не се брои очевидното му пристрастие към веригата супермаркети „Уолмарт“.
— По нищо не личи, че харчи повече, отколкото печели — отбеляза Джени.
Бътърман беше на същото мнение.
— Плаща деветстотин и двайсет долара месечен наем — информира ни той. — Така твърди портиерът. Цената не е висока за този квартал. Кара „Мазда–323“ втора употреба, която купил преди две години за осем бона.
— Но днешният му начин на живот може би няма нищо общо с начина, по който би желал да живее утре — подхвърлих аз.
— Мечтата на всеки престъпен ум — кимна Бътърман, после добави: — Никакъв алкохол в къщата, няма дори една бира в хладилника. Запален почитател на чая. Никакво порно, никакви стари списания, дори вестници няма. Не разполага и с телевизор. Ако е държал някакви оръжия тук, значи ги е изнесъл. Този младеж наистина е живял като монах!
Помотахме се още известно време, а аз започнах да се питам дали някой изобщо живее тук. Жилището беше почистено като за продажба, стерилно и недокоснато. Имах чувството, че иззад канапето всеки момент ще изскочи някой агент за недвижими имоти. Вдясно от входното антре се намираше малка дневна, свързана с още по-малка трапезария и това, което в днешно време наричат „удобна кухня“ — миниатюрен бокс, съчетал в себе си на пръв поглед несъвместими неща. Но в случая с Джейсън и това наименование беше пресилено. Плотовете бяха голи и излъскани до блясък, а в безупречно чистия умивалник нямаше дори засъхнали вадички чешмяна вода. Надникнах в хладилника, колкото да установя, че всичко вътре е опаковано както подобава и подредено като за парад — кутиите с прясно и кисело мляко, салатен дресинг и истински рог на изобилието от нискокалорични и диетични хранителни продукти с понижено съдържание на мазнини и въглехидрати. Направо ми стана неудобно от този ред, чистота и отношение към здравословното хранене.
На приземния етаж заварихме четирима агенти с тъмносини якета, които нямаха вид на безцелно мотаещи се, макар да беше ясно, че не са сигурни какво търсят. Аз също, макар че умната идея беше изцяло моя. Но нещо трябваше да има. Джейсън Барнс не беше чак такъв окъснял светец, за какъвто го вземаше шефът му. В това бях абсолютно сигурен. Може би…