Интересно, казах си. Но тя беше права: все още е рано за някакви по-определени заключения. До този момент разполагахме само с подозрение за участие на вътрешен човек, плюс един липсващ агент. Бихме се почувствали доста неудобно, ако Джейсън вземе да се появи рано сутринта, обяснявайки как е заковал някакво маце в бара, а то го поканило да й подреди килерчето и да й изглади бельото. Освен това няколко повърхностни впечатления не представляват нищо повече от бегло докосване до емоционалната същност на една личност. И въпреки всичко вече успявахме да очертаем няколко неясни щрихи от характера на този все по-особен мистър Барнс. Човек никога не знае…
— Трябва да приберем бележника с адресите му — подхвърлих на Джени аз. — И да изискаме разпечатка на разговорите му. — Махнах с ръка към компютъра на бюрото и добавих: — Имаш хора, които да разшифроват хард диска на това чудо, нали?
— Ако се наложи, ще работят цяла нощ — кимна тя.
— Ще се наложи.
— Да не би да пропускам нещо? — втренчи се в мен тя.
— Нищо. Просто се отдръпни и направи място на хората да работят. Те знаят как.
— О… Извинявай.
— Разбирам те много добре — уверих я аз. — Искаш да пипнеш копелдаците.
После й хрумна нещо друго и тя се обърна към агентката, която продължаваше да прелиства книгите.
— Иди да вземеш обувките на Барнс от спалнята и веднага ги изпрати за анализ. — Обърна се към мен и добави: — Ще ги сравним с отпечатъците в градината. Да, или не?
— Добра идея — кимнах аз.
Мобилният й телефон отново изписка. Тя натисна бутона за включване, представи се и се заслуша. Върху лицето й бавно се изписа отчаяние.
— Да, разбирам… Кога точно… и къде точно? — Замълча за момент, после добави: — Хеликоптерът чака на площадката. Ще бъда там най-много след двайсет минути.
8.
Директно пред нас, леко разкривени от челното стъкло на хеликоптера, се извиваха три-четири стълба гъст дим. Точното им местонахождение беше някъде около магистрала 495, която е част от известния околовръстен пръстен на Вашингтон. Дългата и тясна ивица за аварийно спиране под нас чезнеше по посока на Северна Вирджиния.
Пилотът се извъртя назад заедно със стола си и изрева:
— Няма подходящо място за кацане. Ще снижа, за да скочите. Пазете се от глидерите.
Веднага след тези думи придърпа дросела и машината бързо започна да се снижава. След минута увисна на около метър и половина от земята. Аз скочих пръв. Приземих се върху някаква тревна туфа, обърнах се и Джени връхлетя отгоре ми. Едва успях да вдигна ръце и тя се приземи в прегръдката ми. Два метра по-нататък някакво ченге ни гледаше ококорено.
— Хей, какво става тук? — попитах го аз.
— Няма да повярваш, човече — бързо се окопити ченгето. — Някакъв луд стрелял по онази кола… — Пръстът му се насочи към купчина смачкани ламарини, от предната част на които излизаше гъст облак дим. — Тази развалина доскоро е била BMV 745 инжекцион, ако можеш да си го представиш. Шофьорът започнал да се блъска в останалите участници в движението. Скоростта на колоната е била някъде около стоте. И се е получило ей това…
Освен смачканото BMV, „ей това“ включваше още петнайсетина коли, застинали в някакъв налудничав колаж от огънати и разкъсани ламарини, натрошени стъкла и наранени хора. Очевидно разтърсен, полицаят преглътна и добави:
— Сигурно е било изблик на шофьорска агресивност, но… Това вече е прекалено!
Аварийното платно беше задръстено от три пожарни, десетина линейки и неизвестно количество полицейски автомобили с включени аварийни светлини. От тях долитаха неразбираеми реплики, примесени с електростатичен пукот. Вдясно от мен се виждаше доста сериозно смачкан форд ескорт, около който се въртеше екип на Бърза помощ с животоспасяваща апаратура в ръце. Възрастната жена зад волана виеше на умряло, а двама младежи се опитваха да й включат система през прозореца. Вляво от мен няколко все още замаяни участници във верижната катастрофа бяха насядали в линейките. Ризите и роклите на повечето от тях бяха изцапани с кръв. Над главите ни закръжиха още три хеликоптера, които сякаш дирижираха този ужасен хор на разрухата и нещастието.
На двайсетина метра от BMV-то се бяха струпали неколцина полицаи, сред които се открояваше фигурата на висок мъж с телефон в ръка, който раздаваше команди и махаше със свободната си ръка като диригент на невидим оркестър. От цялото му поведение се излъчваше авторитет и чувство за собствено достойнство. Беше самият Джордж Мийни, а жестовете и езикът на тялото му, естествено, не демонстрираха дори искрица задоволство.