— Правилно — рекох, след което подхвърлих: — А утре може би ни чака ново нападение.
— Би било грешка до очакваме някаква предвидимост от тези типове — скръцна със зъби тя. — Досега не са показали такова нещо.
— Би ли се обзаложила?
— Не, не бих — отвърна тя и побърза да смени темата: — Цялата работа е много объркваща. Ясно е защо убиха Мерил Бенедикт, нали?
— Според мен само изглежда ясно — рекох. — Подобно на Белнап, той също е доверено лице на президента, особено ако вземем предвид поста, който заемаше. При всички случаи на утрешния брифинг в Белия дом ще се усети липсата му.
— Ще се усети, разбира се. А какво става с Файнбърг?
Добър въпрос. За следствието е адски важно да направиш връзките, доколкото има такива. Да не говорим за случаите, при които те са единственото, с което разполагаш. Обмислих въпроса от всички страни и открих, че е малко подвеждащ.
Съдията Филип Файнбърг не беше близък с никой от моите познати. И макар че не обичам да говоря лошо за мъртвите, тук съм принуден да направя едно откровено признание: този човек беше пълен гадняр. На възраст около седемдесет, юридически идол, цъфнал преди два президентски мандата от Юридическия факултет на Йейл, за ужас на всички президенти оттогава насам. Пресата го третираше с подчертана доза уважение и деликатност, наричайки го „свадлив иконоборец“ — един таен журналистически код, който на практика означава „задник, облечен в съдийска тога“. Той беше ужас за всички адвокати, имали нещастието да се явят във Върховния съд — включително и онези, които пледираха за подкрепяни от него каузи.
Американската адвокатска асоциация спокойно би могла да пусне в продажба билети за всички, които имаха желание да му пикаят на гроба. Повечето от юридическите му становища бяха ирационални, а известността си дължеше на това, за което го ненавиждаха — представеното в писмена форма несъгласие с всякакво мнение — и на мнозинството, и на малцинството, при това изразено по крайно обиден начин. Осемте му братчета от същото котило биха дали мило и драго да се отърват от него завинаги, претрепвайки го на някоя тъмна уличка. Само че някой ги беше изпреварил.
На практика убийството на Файнбърг със сигурност щеше да се превърне в повод за кротко празнуване по места, но аз не виждах никакъв друг смисъл в него.
— Е, какво ще кажеш? — обади се Филис. — Има ли някаква връзка, или той се е оказал удобната мишена?
— Не мисля, че има пряка връзка.
По всяка вероятност съм бил обект на проверка, тъй като тя здравата ми се сопна:
— Напъни си мозъка, Дръмънд! Този град е пълен с мишени. Трябва да има причина, за да изберат именно него. Така е, нали?
— Така е.
— Не съм ти поверила тази задача, за да правиш предположения. Убийците никак не са глупави, следователно и ти не можеш да си позволиш този лукс!
И тъй, напънах си мозъка. В резултат се роди следното гениално предположение:
— Файнбърг може би е само средство за отвличане на вниманието.
— С каква цел?
— Да се посее съмнение и объркване. Да бъдем заблудени, да пилеем ценно време и ресурси в преследване на призраци. Има и такива случаи, знаеш.
— Знам — отвърна тя и направи малка пауза. — Във Вашингтон има куп известни личности, а нашите възможности да ги защитаваме са ограничени. Те вероятно са наясно и ни принуждават да се разпръснем, за да им бъде по-лесно.
— Вярно е — рекох аз и превключих на прослушване. Дамата имаше право и със сигурност не беше свършила.
— Те ни принуждават да изиграем козовете си — продължи Филис. — Трима важни държавни чиновници за един ден! Едва ли можем да мълчим до безкрайност, нали? Налага се да информираме обществеността какво се е случило.
— Може би вече трябваше да сме го направили — промърморих аз.
— Не бъди наивен. Имахме съвсем основателни причини да изберем това поведение.
— За да избегнем евентуалните затруднения?
— О, моля те! По-скоро нелицеприятната новина за случилото се тази сутрин. За да избегнем онова, от което всички се опасяваме — истерията. Защото тя ще настъпи в момента, в който обявим какво се е случило, и всеки тип с някаква титла пред името си ще поиска да го охраняваме. Което неизбежно ще доведе до някакво пресяване.
— Продължавай.
— Много чувства ще бъдат наранени, много врагове ще бъдат създадени. Но трябва да разбереш едно — намираме се в навечерието на изборите и президентът иска на всяка цена да избегне подобен развой на събитията.
Предполагам, че в това имаше логика. Спомних си за времето на Студената война, когато шепа избраници от Пентагона получиха специални пропуски, позволяващи им да бъдат евакуирани с предимство в случай на опасност от ядрена атака. Те бяха получили привилегията да избягат от големия катаклизъм в недрата на една издълбана планина, намираща се бог знае къде, и да излязат оттам едва след като гайгеровите броячи престанат да получават сърдечни удари. Това беше най-пълноценният пропуск на света, осигуряващ бягство от затвора; съвременен еквивалент на билет за Ноевия ковчег. А за нас, останалите — само един печат, удостоверяващ правото да бъдем похарчени. За щастие големият катаклизъм така и не се случи, затова не се стигна до сръдня. Сякаш някой щеше да има време да се сърди.