Но този път не беше така. Президентът беше ангажиран в една колкото важна, толкова и деликатна предизборна кампания, а и враговете му никак не бяха малко.
— Разбрах — рекох на глас аз.
— Не би трябвало да ти обяснявам тези неща — рече тя.
Съвсем вярно.
Никога не е приятно, когато шефът те захапе за задника. А на мен ми беше особено неприятно да влизам в конфликт с тази дама, която спокойно можеше да напои пурата ми с цианид или нещо подобно. И ако ми позволите един малко мрачен каламбур, въпросната дама не би се поколебала да ми приложи мъртва хватка. Камарата трупове расте, а единственият принос на Шон Дръмънд е свързан с разясненията как става това. Всъщност важният въпрос беше защо, а от неговия отговор можеше да стигнем и до кой…
Помолих я да ме информира за развоя на събитията във връзка с обявената награда, на което тя отговори, че напредък все още няма. Но машината била задействана, вече започнали да пристигат съобщения от различни точки на света. Ако имало нещо важно, тя щяла да ме информира. Казано иначе — изчезвай и не ми досаждай!
За десерт ме информира, че Джени, Мийни и аз трябва да се явим във временния център за управление точно в девет, тъй като за този час е насрочено заседанието на надзорната комисия.
След което сериозно започнах да се питам ще има ли край този отвратителен ден.
9.
Заседанието действително започна в 21:00 с доклад на закръглен патолог от ФБР с нездрав цвят на лицето, който си беше донесъл един куп визуални помагала — явно, за да подпомогне въображението ни и да предизвика дискусии. На практика информацията му изобщо не беше от такова значение, но лично аз съм на мнение, че всеки има право на някакво място под слънцето.
Освен това се намирахме в края на един наистина дълъг и тежък ден, което ни караше да приемаме лекцията на патолога като шестокласници в час по полово възпитание — единствено чрез картинките.
Все пак бюрократите бяха направили усилие да влязат в бясното темпо на убийците, а на масата се бяха появили табелки с имената ни, тъй че поне мелето около настаняването беше избегнато. Редом с табелките имаше по един бележник с жълти листове, добре подострен молив № 2 и дори бутилка минерална вода. Присъстваха всички играчи от сутрешното заседание, с изключение на моя любимец Джеймс Питърсън, който по всяка вероятност се промъкваше из мрачните коридори на Лангли и кроеше нещо. Разбира се, далеч по-вероятно беше да ползва правото си на дистанция от цялата тази бъркотия. Умен тип.
Фактически бях леко удивен от присъствието на директора Таунзенд, който барабанеше с пръсти върху плота на заседателната маса и наблюдаваше как хората заемат местата си. Разбира се, присъствието му се подчиняваше на съвсем здрава логика. Защото едва ли би било разумно да се появи на представлението на поредния мюзикъл в Кенеди Сентър, когато чекмеджетата в моргата се запълват от хора като началник-канцеларията на Белия дом, президентския говорител и един от членовете на Върховния съд. Но въпреки всичко то хвърляше известна светлина и върху характера на този човек, който беше отказал да се възползва от бюрократическата дистанция, предпочитайки да остане в центъра на събитията включително и тогава, когато се разрази това, на което му викат лайнян тайфун… Да, да, точно така — не ако се разрази, а когато се разрази. И без съмнение щеше да се изправи срещу него очи в очи, без прикритието на профилактичните слоеве бюрокрация.
Беше ми приятно да отбележа, че мистър Таунзенд не изглеждаше нито нервен, нито разстроен или дори тъжен. На практика се държеше сдържано и безразлично, сякаш днешният ден беше като другите, без нищо особено за отбелязване. Е, не беше така. Но доброто лидерство се изразява в четири десети присъствие и шест десети изпълнение на ролята.
Както и да е. Денят наистина беше унищожителен, и то във всяко едно отношение. Никой не си беше сменил дрехите, никой не се беше избръснал. А заседателната зала беше без прозорци и вече леко вонеше. Разбира се, това беше последната ни грижа.