— А откъде имаш такива познания върху оръжията и мунициите, които са на въоръжение в армията?
— Опитвам се да бъда в крак, сър. Преди известно време изчетох всичко, свързано с мините. И докато слушах как докторът описва нараняванията на съдията, изведнъж ми хрумна…
— А знаеш ли, че аз съм бил командир на взвод по време на Виетнамската война?
— Да… известно ми е.
— А че все още нося един шрапнел в левия хълбок, знаеш ли? Може би ще ти бъде любопитно да чуеш, че го получих точно от устройството, което се опитваш да опишеш…
— Съжалявам да го чуя, сър. Болезнено ли беше?
Немигащите очи на директора се заковаха върху лицето на Джордж.
— „Подскачащата Нанси“, а? Доколкото си спомням, въпросното устройство е известно с прякора „подскачащата Бети“…
Джордж стрелна с поглед Джени Марголд, която изглеждаше страшно ангажирана да отстрани нещо изпод нокътя си. После отново се извърна с лице към шефа си и невъзмутимо отвърна:
— Грешка на езика, сър. — Миг колебание, после: — Разбира се, че имах предвид „подскачащата Бети“…
— Ами да, разбира се — кимна директорът, после очите на умряла риба изведнъж се заковаха върху мен. — Дръмънд, нали?
— Да, сър.
— Бяхте на мястото на катастрофата, нали?
— Тъй вярно, сър.
— Там ли ви съобщиха за смъртта на Файнбърг? — Явно въпросът беше риторичен, тъй като директорът Таунзенд побърза да добави: — Може би ще споделите с нас и някои други свои наблюдения. Имам предвид да ги споделите директно…
Веждите на Филис се превърнаха в две ясно очертани дъги.
Аз се прокашлях и рекох:
— Ами… Всъщност агент Марголд е тази, която установи друга важна зависимост.
Джени вдигна глава от маникюра си, а Таунзенд рече:
— Продължавайте.
Подчиних се.
— По време на обиска в жилището на Джейсън Барнс открихме малък комплект военни справочници. Бяха на една от полиците. Лично аз не им обърнах особено внимание.
— Така ли?
— Да. Но на мястото на катастрофата агент Марголд си спомни, че единият от тях беше за леките противотанкови оръжия, или ЛПО…
— Наистина ли?
— Да. Имаше и един оперативен наръчник за противопехотните мини.
Настъпи пълна тишина. Муха да бръмнеше, щеше да се чуе. Всъщност единственият шум идваше от двата тона лайна, сгромолясващи се на пода. Чък Уордъл рязко се наведе напред.
— За това могат да се намерят най-малко хиляда абсолютно невинни обяснения!
— Без съмнение — светкавично реагира Филис. — Но нека насочим вниманието си към онова, което не е толкова невинно, Чарлс…
— Аз… Аз не мога да повярвам на такова нещо! — заекна Уордъл. — Джейсън Барнс е великолепен агент, абсолютно лоялен! Той няма никакви мотиви и аз… аз… аз няма да седя тук и да гледам как се готвите да го линчувате!
Ако оставим настрана конвулсивния синтаксис на мистър Уордъл, аз искрено се възхищавах на усилията му да спаси задника на Барнс. Разсъждавайки в посока задници, неволно стигнах до заключението, че ако собственият ми позлатен орган със същото наименование беше на пангара, едва ли щях да демонстрирам племенна вярност към някой от присъстващите в тази зала. Разбира се, и обратното беше вярно: никой от присъстващите нямаше да си мръдне пръста в моя зашита. Хвърлих един поглед по посока на Филис, но тя изглеждаше напълно погълната от гледката на смутения мистър Уордъл. Преместих очи върху Джени, която кимна и ми се усмихна. Ей на това му се вика добро момиче, казах си аз и отвърнах на усмивката й.
Наистина имах нужда от малко приятели. Давах си сметка, че ако не постигнем бърз напредък, нещата ще поемат в доста грозна посока, а аз съм най-младши по чин в целия отбор. Във Вашингтон действа неписан закон, който гласи: На дъното винаги е по-самотно, отколкото на върха.
Както и да е. Още преди да се е размирисало, директорът Таунзенд отново показа, че има качества.
— Никой не се готви да линчува Джейсън Барнс! — отсече с авторитетен тон той.
Изявлението му беше посрещнато с масово кимане — знак, че сме готови да възстановим разбирателството помежду си.
Таунзенд помълча малко, после натъртено добави:
— Липсата на доказателства невинаги означава доказателство на липси. До този момент чух само косвени улики…
Масовото кимане заплашваше да се превърне в досаден навик. Но духът на единодушие отново се върна в залата. Директорът вдигна глава, огледа присъстващите и без капка ирония попита:
— Някой може ли да ми каже какво знаем за този Джейсън Барнс?
Реакцията на Джени беше светкавична. Вероятно подготвена за този конкретен въпрос, тя започна да разказва стегнато и точно за нашите наблюдения и открития в дома на Джейсън, за личните му навици и чудатости. Мъдро пропусна дори да намекне, че този човек отговаря съвършено точно на стереотипа за решителен, организиран и безмилостен убиец, който всички ние търсехме, вероятно за да спести допълнителното унижение за мистър Уордъл.