Тъй ами. След 11 септември Америка вече не е същата, а останалият свят е разтърсен от загубата на ориентация и изпитва сериозни трудности да се нагоди към новите реалности. Все едно да се събудиш някоя сутрин и да установиш, че веселият и щедър съсед се е изнесъл, а на негово място се е появил намръщен колекционер на оръжия, а трите му добермана щастливо опикават рододендроните медалисти на съпругата ти. Страшничко е, защото не ти се ще децата ти да хвърлят сурови яйца по вратата му. Пентагонът вероятно бе осветен като коледна елха.
Филис продължи да каканиже още известно време, главно относно усилията на нашите приятели контратерористите, които, увери ме тя, работели двайсет и четири часа в денонощието, за да установят местонахождението на всички известни и вероятни терористи в Америка, както и това, с което се занимават в момента. Част от тях дори се заровили в архивите на имиграционните служби, за да проверят дали напоследък някой мрачен мургавелко не се е промъкнал нелегално през границата.
Били обсъдени някои интересни улики и идеи, но едновременно с това продължавали да притискат източниците си — най-вече тайните информатори. До този момент обаче не били открили нищо съществено.
Лично аз не бях оптимист. На практика разузнавателните централи са толкова раздробени и фрагментирани, че едната ръка обикновено не знае какво прави другата. А понякога не знае какво прави и самата тя.
Другата доста дразнеща формалност касаеше нивото на личния ми достъп до поверителна информация. То беше толкова ниско, че не можех да надничам дори в собственото си чекмедже, гадна работа. Разузнавателните централи са параноични по отношение на риска и информацията се пуска в обръщение само след като е проверена шест пъти от неделя насам, масажирана и изчистена от всякакви логични заключения и предположения, „може би“-та и „вероятности“. В крайна сметка става така, че получателят й не е сигурен дори в датата, на която е излъчена. Така например в петък се научава, че дадена терористична атака е планирана за събота, но впоследствие става ясно, че се отнасяло за предишната събота. Номерът е да се разбере какво става за работа още на етапа, когато въпросната информация се нарича „мека“, в смисъл непроверена, защото когато се втвърди, тя вече не става за нищо.
Филис обаче разполагаше с толкова много инициали и суфикси към нивото си на достъп, че спокойно би могла да души директно в гащите на директора.
Не ще и дума, че контратерористите насочваха по-голямата част от усилията си към арабите и всички останали, които изповядват исляма. Това се беше превърнало в утвърдена практика, въпреки че е политически погрешно за една толерантна страна като нашата, която не би трябвало дори да намеква, че тероризмът може да е свързан с някаква религиозна кауза. Но я се опитайте да се качите в някой самолет, прелиствайки Корана, и ще разберете за какво става въпрос.
В същото време бях почти сигурен, че извършителите на тези убийства не са араби или привърженици на свещения джихад и не дават дори пет пари за Аллаха. И ако някой от тях случайно се извърне с лице към Мека, това ще бъде само за да се наслади на свежия изгрев. Тая работа беше прекалено обособена, изглеждаше някак твърде лична, или обратно — недостатъчно лична.
Разбира се, предпочетох да не споделям мислите си с Филис. Когато посочиш очевидното на умен човек, той неизбежно започва да те мисли за глупак.
Както и да е. Приключихме с Филис, след което реших да демонстрирам дискретност и да споделя тези последни новини с Джени. За целта излязох през вратата, но отвъд нея се сблъсках с Джордж, който сграбчи ръката ми и промърмори:
— Ние с теб трябва да си поговорим, насаме!
Сведох очи към ръката му.
Изтекоха около две секунди в напрегнато мълчание, след което той я свали и се отдръпна. Направи няколко вдишвания и издишвания, усмихна се и подозрително любезно подхвърли:
— Просто си мисля, че трябва да проведем един малък конфиденциален разговор.
— Хубаво — рекох.
Джордж ме поведе по коридора, свърна зад ъгъла и спря. Явно искаше да бъдем не само далеч от ушите на останалите, но и от очите им. Завъртя се кръгом и двамата се озовахме очи в очи, на трийсетина сантиметра един от друг. Той беше наежен и очевидно ядосан, затова не бях сигурен дали иска да ме целуне, или да ми фрасне един. Между нас казано, предпочитам юмрука му.
Но Джордж не направи нито едното, нито другото. Забил очи в лицето ми, той заплашително изръмжа:
— Трябва ли да ти повтарям колко мразя да ме злепоставят пред Таунзенд?