— Вероятно точно толкова, колкото аз мразя да ми крадат заключенията — отвърнах аз.
Джордж изобщо не се смути, нито пък прояви особен интерес към обвинението в недостойно поведение.
— Виж какво — рече. — Знам, че беше тя.
— Денят беше тежък, Джордж — прозях се аз. — Имаше доста трупове. Свърши ли?
Той явно реагираше на някакъв гневен импулс, защото му беше необходимо време за координация между мисълта и словото. В крайна сметка ме дари с усмивка, която би трябвало да мине за дружелюбна.
— Виж какво, Шон, давам си сметка, че отношенията между нас са малко… хм… комплицирани.
— Какво им е комплицираното, Джордж? Ние просто не се харесваме.
— Аз те харесвам.
Втренчих се в него и вероятно съм изглеждал доста странно, защото той се разсмя. Представяте ли си?
— Добре де — рече. — Възхищавам ти се. И ти завиждам за шестото чувство, за начина, по който разгадаваш това, което става в главите на престъпниците.
— Трябва ли да кажа „благодаря“?
— Май да, защото си ми много задължен. Аз бях този, който настоя за назначението ти в специалния екип.
— Колко щедро от твоя страна!
По всяка вероятност сарказмът ми бе оценен, защото той отговори:
— Можеш да мислиш каквото си щеш, но наистина беше така. Ако се представиш добре, непременно ще бъдеш забелязан.
— Бас държа, че е така. Но доколкото си спомням, последния път аз бях този, който ти издейства повишение.
— Този път ще е друго, не се тревожи. Този път ще летят нашивки и медали.
Не се тревожех, разбира се. Само дето си спомних за Джун Лейси, която бе пропуснала сватбата и живота си; за камарата трупове на магистралата; за току-що предалия богу дух член на Върховния съд. И ми стана ясно, че времето за награди и повишения е безвъзвратно отминало, независимо от крайния резултат.
Но Джордж очевидно не мислеше така.
— Тя иска мястото ми — информира ме той. — И е готова на всичко, за да го получи. Кове интриги и умишлено ме проваля.
— Защо би трябвало да ми пука? — сбърчих вежди аз.
— Не е нужно, особено в духа на отношенията помежду ни — съгласи се той. — Но приеми това като предупреждение. Ако ти ме подкрепиш, и аз ще те подкрепя. Ти си умник, нали? А умниците са умници, защото не се включват в отбора на губещите.
— Предупреждаваш ли ме? — вдигнах вежди аз.
— Не искам да се объркаш — отвърна с нещо като усмивка той. — Нито пък да си направиш погрешни изводи.
— Иначе какво? — предизвикателно подхвърлих аз.
Усмивката му се стопи.
— Извади си главата от задника, Дръмънд! Предлагам ти добър съвет и добра сделка. Подкрепиш ли ме, ще получиш и моята подкрепа. Не искам кой знае какво — само да ме предупреждаваш какво е намислила. До гуша ми дойде от изненади.
Аз пък не обичам да ме заплашват. И решително не харесвам Джордж. Предполагам, че не му е убягнала една малка подробност — същата, която не убягна на мен: между нас за втори път заставаше жена. Образно казано, разбира се.
Ако бях любител на сапунените сериали, вероятно щях да зная как да се измъкна от тази ситуация. Което, между другото, съвсем не е сигурно.
— Благодаря за лекцията и за съветите — обърнах се към Джордж. Което на практика означаваше „върви на майната си“.
Той понечи да каже нещо, но после се отказа, завъртя се на токове и си тръгна.
Върнах се в заседателната зала, където Джени кротко говореше по мобилния си телефон. Прекъсна разговора в мига, в който ме зърна. Вероятно съм имал виновен вид, тъй като тя ме дари с един продължителен поглед и попита:
— Заради мен ли беше всичко това?
— Не знам за какво говориш — избъбрих.
— Не те бива в лъжите.
— От това наистина ме заболя, Джени — направих гримаса аз. — Забрави ли, че съм адвокат?
— Хайде, стига вече! — засмя се тя. — Добре, спирам. И веднага ще ти кажа за какво става въпрос: Джордж искаше да разбере дали го харесваш. Мисля, че е малко… как да кажа… увлечен по теб.
В отговор получих един не много приятелски удар в рамото.
— Нищо подобно! Казал ти е, че съм коварна кучка, и те е предупредил да си пазиш задника. Вярно ли е?
Предполагам, че съм изглеждал доста изненадан.
— Вече ти казах, че съм умна — засмя се тя.
— Но…
— Виж какво, не ми е за пръв път. Мийни започна тая извратена игра в деня, в който бях назначена при него.
— Защо?
Тя се замисли за момент, после попита:
— Добре ли познаваш Джордж?
— Гледам да не си изпускам сапуна, когато и той е в банята.
Тя избухна в смях, после ме хвана за ръката — един изненадващо интимен жест, и ме поведе по коридора. По неизвестни причини мислите ми се насочиха към Джанет и Бостън, вследствие на което ме прониза абсолютно незаслужено чувство за вина. Искам да кажа, че всичко беше напълно невинно — просто двама колеги, които по стечение на обстоятелствата се различават по няколко жлези, си разменят незначителни фрази в коридора на едно държавно учреждение. Ако оставим привлекателността й настрана, отношенията ни наистина бяха абсолютно професионални. И двамата бяхме толкова затрупани с работа, че всяка мисъл за секс би ни се отразила фатално.