Между другото, от агент Марголд се излъчваше много приятен аромат. Вече не беше лимон, а по-скоро нещо наподобяващо лавандула. Нещо, което определено съблазняваше. Искам да кажа, че цветята и сексът просто си отиват — така както си отиват шоколадовият сироп и сладоледът. Защо иначе мъжете ще поднасят цветя на дамите си? Ама тъй де…
— Джордж има изградена репутация в Бюрото — отбеляза Джени. — Смятат го за страхотен агент — умен, съвестен и изобретателен. Разкрил е няколко тежки престъпления и това е било забелязано където трябва.
Усетих, че не се нуждае от моите коментари, и си замълчах.
— Но успехът му се отрази зле — продължи тя. — Качи му се в главата, тъй да се каже. И днес Джордж е обсебен от собствените си постижения. Или вманиачен.
— Продължавай.
— Преди няколко месеца, когато се отвори вакантно място за СОА, кандидати за него бяхме аз и един агент, който беше по-старши от мен. Освен това той вече беше назначен във вашингтонския офис, беше добре запознат с местните нрави, а и шефовете го познаваха. Мълвата донесе, че страшно много се натискал да получи мястото. — Замълча за момент, после добави: — А аз пуснах слуха, че мястото не ме интересува.
— Защо?
— Защото бях на мнение, че колегата го заслужаваше повече от мен и ще се справи по-добре. Но истинската причина беше Джордж.
— Още едно защо? — подхвърлих аз.
— Сбъркана химия. Нямаше как да се получи.
— Но защо?
— Нека свърша — тръсна глава тя. — Джон Фиск получи мястото, а няколко месеца по-късно умря.
— От естествена смърт или при изпълнение на служебния си дълг?
— Нима в нашия бизнес има естествена смърт? Просто се появил в мерника на някакъв снайперист.
— Не си спомням подобен случай — промърморих аз.
— Няма и как да си спомниш. Случи се на някаква конференция в Сан Франциско. Голяма новина за тамошните медии, четвърта страница в тукашния „Поуст“.
— Аха.
— По ирония на съдбата конференцията била на тема „Нови методи в борбата срещу снайперистите убийци“. Излязъл от хотела да закуси и някой му вкарал два куршума в челото, използвайки далекобойна карабина с оптичен мерник.
— Бас държа, че това е оживило дебатите — промърморих.
— Не съвсем. Същата сутрин Джон трябвало да изнесе основния доклад.
— Голяма дупка в дневния ред значи…
— В Джон също.
— Вярно. Но да гръмнеш полицай, който участва в полицейска конференция, е малко… Между другото, хванаха ли убиеца?
— Още е на свобода — отвърна тя. — Но подозираме кой е.
— Имам алиби за уикенда — вдигнах ръце аз.
Тя отново ме смушка в рамото.
— Преди назначението на Джон във Вашингтон той е бил шеф на специализиран отряд за борба с мафията в Лонг Айланд. Разбил е няколко банди и вероятно доста са му набрали.
— Аз пък си мислех, че мутрите избягват да отстрелват ченгета и федерални агенти — промърморих. — Това не носи ли вреда на бизнеса им?
— Носи, разбира се — кимна тя. — И трябва да ти кажа, че направо им се стъжни. Но това са изключения. По принцип надделя становището, че някой е възприел твърде лично действията на Джон. — Сви рамене и добави: — Рано или късно ще ги открием и ще им видим сметката, защото ние със сигурност възприемаме лично убийството на някой от нас!
Мафията и ФБР си приличат като еднояйчни близнаци, рекох си аз. И двете са нещо като братства със своя особена култура и вкус към това, което мафиотите наричат отмъщение, а агентите — правосъдие. Интересна тема, нали? Но аз трябваше да се върна към настоящия разговор.
— И в крайна сметка ти получи назначението, така ли?
— В комплект с Джордж — въздъхна тя, а на лицето й се появи бледа усмивка. — Ако искаш някакво бъдеще във ФБР, не можеш да откажеш на директора Таунзенд.
— И аз мисля така — кимнах. — И какво стана?
— Какво стана ли? — От паузата, която направи, се излъчваше някакво неудобство. — Третират ме като чужд човек вероятно защото дойдох от Отдела за поведенчески науки. Черната овца, бялата врана. Повечето от тях са юристи, бивши ченгета и икономисти. А аз съм ни риба, ни рак. На всичкото отгоре наистина имах проблеми с прехвърлянето.