— Това е мой проблем — рече тя. — Споделих го с теб, защото… Защото не искам да паднеш жертва в престрелката.
— Мога да се грижа за себе си.
— И така да е — усмихна се тя, — пази си гърба.
— Няма проблем. С Джордж съм се оправял и с една ръка!
Не знам защо останах с впечатлението, че мъжкарското ми ежене не мина, но тя все пак кимна и рече:
— А, да, бях забравила. Сборичкали сте се за някаква жена, нали? — Замълча в очакване на отговор, не го получи и добави: — Ти… Ти още ли си ангажиран с нея?
— А ти?
— Как да кажа. Събота вечер, но само с предварително обаждане.
— Имах предвид нещо по-специално.
— За мен ли става въпрос? Ама разбира се. По някой и друг ерген милиардер, неколцина нобелисти. Проблемът е, че във Вашингтон и околностите му просто не можеш да срещнеш интересни хора. — Реших, че се майтапи, а може би така отговаря на тромавите ми опити да се изплъзна. В следващия момент тя стисна ръката ми и попита: — Какво ще кажеш за себе си?
— О, при мен е малко по-сложничко.
— Така ли?
— Тя не е нещо специално — рекох след къса пауза аз. — Предполагам, че по тази причина и аз не съм длъжен да бъда… Разбра ли ме?
— Не знам какви са отношенията ви — поклати глава Джени.
— Аз също.
Което повдигна един вечно емоционален въпрос: има ли смисъл? На практика кариерата на Джанет и моята работа бяха на равно разстояние между Вашингтон и Бостън, като никой от двама ни не предприемаше стъпки за някакво сближение. Според мен това си е един доста многозначителен факт. Връзката ни беше от типа „понякога и от време на време“, предоставяйки ми много свободно време и прекалено голяма свобода. А всички знаем, че ръчичките без работа лесно стават пакостливи.
Разбира се, аз съм католик и като всички католици отдавам голямо значение на физическата вярност и онова там „докато смъртта ни раздели“. Както и на естественото му допълнение „или успея да се измъкна пръв“…
А на глас казах:
— Не бери грижа за тая работа.
— Че защо трябва да бера грижа? — вдигна вежди тя.
Дали не бях разчел погрешно някакъв сигнал?
— Ние сме партньори — усмихна се тя. — А партньорите не демонстрират лични чувства помежду си.
— Правилно. И тъй… Със сметана и захар ли пиеш кафето си?
— Изобщо не пия кафе. Аз съм по чая, предпочитам „Ърл Грей“, без добавки.
— Кръвна група?
— А-положителна. А твоята?
— Вода с лед.
Тя се засмя.
Но иначе нещата бяха доста сериозни. Из Вашингтон шеташе масов убиец, нейният шеф искаше да й прегризе гърлото, а моята ме пришпорваше. Въпреки това стоях насред паркинга като истукан, главата ми се въртеше и се правех на идиот.
Беше крайно време да сменим темата.
— Ричмънд — рекох.
— Точно така — веднага ме разбра тя. — Какво знаеш за съдията Калхун Барнс?
— Това, което спомена шефът ти — че е бил в списъка на кандидатите за следващия състав на Върховния съд.
— Защо използваш минало време?
— Защото е покойник.
— О. Трябва да е бил добър съдия.
— Съдиите винаги са в полезрението на публиката. В един материал за него прочетох, че е фанатичен привърженик на реда и законността, ултраконсервативен и стриктен, брутален по отношение на престъпниците. Страхотен пич в очите на прокурорите, чудовище за обвиняемите и техните адвокати.
Тя вдигна глава, очите й срещнаха моите.
— Знаеш ли от какво е починал?
— Знам.
— А защо не ми кажеш?
— Като стигнем там, ще разбереш — усмихнах се аз.
11.
Както вече споменах, нощта беше превъзходна за летене: чисто небе във всички посоки, сребърна луна, пълно безветрие. Напуснахме Вашингтон и започнахме един спокоен и безметежен полет.
Чувствах се все по-силно заинтригуван от жената до себе си. Това ми звучеше малко самонадеяно и със сигурност прибързано просто защото не знаех нищо за нея. А човек винаги трябва да има едно наум с онези, които си вадят хляба от дисекция на престъпни умове.
Настанихме се удобно, след което аз се обърнах към нея и рекох:
— Ще ми разкажеш ли защо реши да станеш психоаналитик?
Тя помълча известно време, после на лицето й изплува усмивка.
— В смисъл, всички психоаналитици са шантави, защо хубаво момиче като мен се е заловило за тая работа? Това ли всъщност ме питаш?
— Точно това.
— Внимавай, приятелю!
Дойде мой ред да се усмихна.
— Мисля, че когато изучаваш престъпните умове, не е много лесно да останеш нормален. Това не е ли…
— Заплаха за мен лично? — вдигна глава тя. — Ще ти отговоря, но първо искам да те попитам знаеш ли кое е най-трудно? Да се поставиш на мястото на жертвата. Това е задължителна част от работата ни. Ние сме длъжни да разглеждаме престъплението и от двете страни.