Аз също съм запознат с тази част от работата, тъй като съм бил и прокурор, и адвокат. Макар и с малко повече здравословна неангажираност, която в нейната професия не е позволена. По тази причина имах представа откъде идва — от едно доста гадно място.
— По-лесно е да разбереш престъпника — продължи тя. — Знам, че звучи някак… някак ненормално, но всеки опитен психиатър изпитва непреодолимо влечение към престъпния ум. Какво вършат тези хора, как и защо го вършат. Същевременно не забравяш, че това влечение е в името на нещо добро. Ако не си отговориш на тези въпроси, няма да ги откриеш и арестуваш, няма да ги прибереш от улицата.
— Познавах един психоаналитик в армията — рекох. — Беше малко завеяно, но добре момче. Една вечер седнахме да изпием по бира и той ми призна, че след сеанс с някой истински психар започва да си мисли за дома, жената и децата. Само по този начин бил в състояние да се върне при нормалните хора.
— Известно ми е — кимна тя. — Един професор в университета го наричаше „котва, която не позволява на кораба да бъде отнесен от течението“. Поради факта, че не съм семейна, аз си мисля за родителите си, за детството ми в Охайо.
— Мама и татко сигурно се гордеят с теб.
— Мама и татко са мъртви. Бях на тринайсет, когато загинаха при автомобилна катастрофа. Една вечер тръгнаха на пазар, валеше сняг. И не се върнаха.
— Братя и сестри?
— Нямам. Но родителите ми бяха чудесни хора. Татко беше шеф в една компания за хранителни продукти, много грижовен човек. А мама… Тя си беше просто мама. Той беше висок, хубав и умен, а тя — красива и очарователна. Татко ми четеше всяка вечер приказки, а мама ми подреждаше играчките.
— Хубави спомени.
— Най-хубавите — усмихна се тя. — А сега мисля да поспя. Продължавай да говориш, ако искаш, но аз спирам да слушам.
Задрямах и аз. Събудих се едва когато машината се приземи с леко подрусване. През прозореца се виждаше просторен и добре осветен паркинг в центъра на Ричмънд, което означаваше добра новина — не бяхме катастрофирали. Лично аз нямам особено доверие на летателни апарати, които нямат криле. Часовникът ми показваше, че минава полунощ.
На трийсетина метра от левия илюминатор се очертаваше строга сграда с остър покрив и внушителна колонада, в която се помещаваше капитолият на Вирджиния.
От ученото в гимназията си спомнях, че тази сграда се смята за образец на неокласическата римска архитектура и е била проектирана от Томас Джеферсън, който между другото построил сградата на щатския университет във Вирджиния, издигнал Монтичело, изобретил няколко вида мебели, поработил като държавен секретар и президент на Съединените щати, управлявал плантация и отглеждал семейство. Семействата май са били две. Докато аз нямах време дори да се справя с прането си.
Главата на Джени почиваше удобно на дясното ми рамо и аз лекичко го повдигнах, за да я събудя. Очите й мигом се отвориха.
— Пристигнахме — информирах я аз.
— Къде? — попита тя.
— Може би там, където е било началото.
— Наистина ли вярваш в това?
— Вярвам в закона на Чехов — отвърнах.
— Руският писател?
— Същият. Той е въвел твърдо правило: ако в първо действие на стената има пушка, тя задължително трябва да гръмне в четвърто. В нашия случай пушката вече гръмна — значи е време да се върнем в първо действие и да разберем защо.
Тя изправи гръб и се протегна.
— Ще ти призная нещо, което може би ще ти се стори странно…
— Че си падаш по мен ли?
— Е, не чак толкова странно — смушка ме в ребрата тя. — Надявам се да грешим. Дълбоко и искрено. Адски гадно е да си представя, че един от добрите се е превърнал в злодей…
Хубаво като сантимент, но аз се надявах да греши. Защото не направим ли бърз пробив в разследването, федералното правителство рискува да се обезлюди, а мис Марголд и мистър Дръмънд смутено ще тъпчат нечий килим и ще обясняват защо са допуснали всичко това. Бях убеден, че и тя го знае.
— Събирай си багажа и да тръгваме — рекох.
На десетина метра от хеликоптера беше спрял лъскав „Форд Краун Виктория“, а до него стоеше един лъскав млад човек, който се представи като специален агент Тиъдър — „викайте ми Тед“ — Болтимор. Тед скочи зад кормилото, ние седнахме отзад, а той се извъртя назад и с южняшка безпардонност отсече:
— Сложете си коланите!
Понечих да възразя, но той ме прекъсна:
— Не спорете с мен, сър. Такива са правилата, въведени от Бюрото. Или си сложете коланите, или колата няма да мръдне оттук!