Изпитах огромно желание да удуша любезния Тед, но Джени подхвърли едно „благодаря, агент“, щракна колана си и с любезен глас попита:
— Тукашен ли си, Тед? В Ричмънд ли живееш?
— Разбира се.
— Харесва ли ти?
— Разбира се. Роден съм тук, това е моят дом.
— Радвам се да го чуя, Тед… — Кратка пауза, после: — Имаш осем минути, за да ни стовариш пред входната врата на мисис Барнс. Ако случайно го направиш за осем и половина, ще ти уредя спешно прехвърляне в някоя по-северна част на Аляска!
— Шегувате се, нали?
— Късно е, уморена съм, денят ми беше наистина тежък. Подкрепена от тези мрачно изречени думи, заплахата в заповедта явно започна да кристализира в мозъка на Тед. Той скочи на газта и колелата оставиха черни следи от изгоряла гума по асфалта на паркинга. Завихме надясно, после веднага наляво, за да полетим с висока скорост по широк булевард, ограден от двете страни от масивни офис сгради.
— Желаете ли да включа сирени и алармени светлини, госпожо? — делово попита Тед.
— Страхотна идея — промърмори Джени. — Как по друг начин можем да събудим целия град?
А аз си отбелязах наум, че мис Марголд бе успяла да събуди момчето у него, със съответното настроение.
— Уха! — доволно подвикна Тед, свали страничното стъкло и лепна полицейската лампа на покрива.
— Да си учил в Университета на Мисисипи? — приведох се напред аз.
— Не, за бога! — изхили се той. — Това даскало за нищо не става, освен за някой и друг футболен мач… — Замълча, после добави: — Университетът на Алабама… По-добър футбол, по-хубави купони, по-готини мацки…
— Ясно.
Ето ви го типичния пример за манталитета на младия и жизнен мъжкар от Юга.
— Кви ги вършат в тоя Вашингтон, бе? — изрева Тед. — Още малко, и ще чуем, че е започнала шибаната война!
Поради липса на други забавления ние с Джени започнахме да се редуваме, предлагайки на Тед разводнена версия на убийствата, изключвайки от нея пиперливите подробности и най-вече въпроси като кой и защо… Разбира се, това не беше особено трудно, тъй като кой продължаваше да е въпрос без отговор, а защо изобщо си нямахме понятие. През следващия час нещата можеха да се променят, но можеха и да си останат същите. Засега всичко си беше по-старому. Както и да е. Информацията, която предложихме на Тед, щеше да се появи във всички сутрешни издания. И когато дуетът ни най-сетне млъкна, той поклати глава и пусна едно проточено „мааамка му!“.
Прекарал години от живота си на юг, аз бяха наясно, че този аморфен израз на практика означава, „ами да, проблемът е сериозен, съчувствам ви“. Или „като ви слушам, стигам до заключението, че са ви го начукали отвсякъде“.
Тъй. След като задоволихме любопитството му и установихме откровено дружески отношения помежду си, аз си позволих да попитам:
— Познаваш ли съдията Барнс, Тед?
Той замислено се почеса по главата.
— Беше федерален — промърмори. — Работил съм по няколко случая, стигнали до неговото ниво. Но никога не съм давал показания. Чувал съм за репутацията му.
— Какво си чувал?
— Че е добър съдия и мрази престъпниците. Чувал съм още, че бил много хубав човек. — Помълча малко и мрачно добави: — Срамота е това, което се случи, мамка му!
— Какво се е случило? — попита Джени.
— Я ни разкажи по-подробно — добавих аз.
— Мааамка му…
Този път афоризмът явно означаваше „забрави, друже“.
— Самоубийство — информирах Джени аз. — Съдията се е обесил.
— Не е точно така — поправи ме Тед. — Човекът се е гръмнал и обесил.
— Едновременно? — присви очи Джени.
— Последователно ще му е малко трудно, нали? — демонстрира някаква интелигентност Тед.
— Възможно ли е това?
— Предполагам — сви рамене младежът.
— Как точно?
— Ами как… Качил се на стол, нахлузил примката на врата си и налапал пищова на дядо си. После е ясно. Натиска спусъка в момента, в който рита стола.
— Доста необичайно — отбеляза Джени.
— Аха — отвърна Тед. — Прецизен човек. В наше време май не останаха такива.
Нямаш представа колко си прав, брато.
Джени се извърна към мен и попита:
— Знаем ли защо се е самоубил?
— Нали за това сме дошли — отвърнах.
Напуснахме квартала с офис сградите и поехме по дълъг и явно проспериращ булевард. От двете му страни се издигаха скъпи и внушителни къщи, останали от друго време и друга епоха — когато Ричмънд се смятал за Рим на американския Юг. Но времената се променили, „добрият стар Юг“ отстъпил място на Новия юг с неговите нови центрове Атланта и Ню Орлиънс, които бързо засенчили старата слава на Ричмънд като икономически, културен и политически епицентър на тази немалка част от Съединените щати. Но макар и изоставен, Ричмънд продължавал да бъде едно красиво и дори приятно място за живеене, докато Атланта бързо заприличала на Лос Анджелис минус палмите. Тесни ивици трева разделяли магистралите, във всеки квартал имало паметник на някой отдавна мъртъв вирджински герой, за когото се носят легенди.