— Това продължава да е най-хубавата улица в Ричмънд — осведоми ни Тед. — Къщите са строени от стари тютюневи плантатори, днес в тях живеят предимно доктори и адвокати.
— Дарвинизъм — беше коментарът на Джени.
— Какъв „изъм“? — учудено попита Тед, явно неразбрал антропологическия фарс. Беше ясно, че това, което някога е носило богатство, просперитет и оптимизъм на по-изтънчените граждани на Ричмънд, и до ден-днешен си беше останало печеливш отрасъл. Сега от него се възползваха адвокати и онколози.
Тед направи пълен десен завой и наби спирачките. Гумите изскърцаха и фордът закова пред солидна триетажна къща. Веднага ми стана ясно, че съдията Барнс не е бил лишен от средства, а по-скоро обратното — парата го е биела, при това здравата. Къщата беше висока и просторна, построена с тухли от здрава южняшка глина, която става кафява с времето. От външния й вид можеше да се заключи, че е строена някъде през 20-те години на миналия век с типичната за онова време архитектурна строгост — без крещящо натрапчиви елементи, но солидна и впечатляваща. Фасадата беше добре поддържана, но тревата и храстите отпред не бяха подрязвани отдавна и явно се нуждаеха от грижлива ръка. Това беше косвено доказателство, че къщата се обитава от наскоро овдовяла жена.
Вероятно поради тъмнината къщата на съдията ми се стори призрачна и страшна — един мрачен замък, застинал в очакване на достойни за размерите си кошмари. Но аз често изпадам в такова настроение и въображението ми се развихря.
— Седем минути и половина! — похвали се Тед и тихичко подсвирна.
— Значи имаш късмет — хладно го осведоми Джени.
— Мааамка му — рече хлапакът, което в случая означаваше „май наистина е така“.
Пред вратата дежуряха двама агенти, които очевидно ни очакваха. Единият се втурна и отвори задната врата на колата.
— Мисис Барнс ви очаква в кабинета си — информира Джени той. — Между другото, името й е Маргарет, но не ви съветвам да се обръщате към нея с Марж или Маги. — Човекът направи кратка пауза и добави: — Съгласно заповедта не сме разкрили целта на визитата ви.
— Добре — кимна Джени и се извърна към мен. — Мисията ще бъде доста деликатна. Ако я разстроим, положително ще млъкне. Нека аз се заема с нея.
— Искаш да кажеш, че не бива да я пришпорвам, като й задам директния въпрос как се отглеждат чудовища, така ли?
— Не бива — кимна с усмивка тя. — Поне докато не стане ясно, че аз съм попаднала в задънена улица. Оттам нататък е твоя.
Агентът бутна вратата. Прекрачихме прага с убеждението, че няма как да не развалим вечерта на Маргарет Барнс.
12.
Първото, което забелязах, беше сребърният поднос на масичката до входната врата. Още помня времето, когато такива подноси бяха неразделна част от домовете на висшите офицери. Те бяха предназначени за визитките или благодарствените писма на посетители и гости. Агентите на ЦРУ не носят визитни картички или ако носят, те рядко са истински. А след аудиенцията ни при мисис Барнс благодарствени писма със сигурност нямаше да има.
Но традициите имат много по-голямо значение за обитателите на Юга в сравнение с всички останали. По тази причина изпитахме чувството, че влизаме в музей, а може би дори в мавзолей. Тръгнахме по дълг коридор с висок таван, пълен с антични мебели и разни дреболии за спомен, които със сигурност са означавали нещо за семейство Барнс, но в моите очи не бяха нищо повече от обикновени боклуци.
Вдясно от нас беше просторната всекидневна, а вляво — това, което наричат голям салон и което дори на юг беше излязло от употреба. А на север, където никога не се е държало на церемониите, подобно помещение изобщо не е било на мода. Забелязах, че в дъното на просторната дневна е монтиран асансьор — вероятно единственото модерно съоръжение в този дом. Стените бяха запълнени с портрети на отдавна прехвърлили се в отвъдното членове на семейството. Сред тях имаше няколко жени с предвоенни рокли, но само една от тях заслужаваше внимание. Мъжете бяха облечени главно в старомодни делови костюми, но имаше и един-двама със сиви тренчкоти отпреди Гражданската война.
Над камината беше окачен огромен и очевидно наскоро рисуван портрет на мъж в тъмна роба, който би трябвало да е съдията Калхун Барнс, преди да си пръсне мозъка.