Джентълменът на портрета беше широкоплещест и посивял, с открито и красиво лице, дълъг нос на потомствен благородник, твърди устни и остър, пронизващ поглед на светлите очи — от онези, които сякаш те заковават на стената.
Изпитах кратък пристъп на съжаление към всички адвокати, които са били принудени да се изправят пред банката на негова светлост. Чертите на съдията Барнс, включително бръчките по лицето му, не издаваха никакви вътрешни съмнения, никакво чувство за хумор, никаква симпатия или съчувствие. Нямаше дори полъх от щедрост или добронамереност. Веднага ми стана ясно, че тази поза е дело на някой много талантлив художник. На един от онези, които околните наричат творци именно защото са си извоювали правото да интерпретират действителността. Но художникът не може да скрива, маскира или опрощава истинската същност на своите модели, най-малкото пък тази на Калхун Барнс, която беше толкова видна, че почти можеше да се пипне с ръка. Той беше един тираничен човек.
Позяпахме още малко, след което аз подхвърлих на Джени:
— Това не е дом, а урок по история.
Тя пропусна забележката ми покрай ушите си. Всъщност изобщо не ми обърна внимание. Вярна на професията си, вече се беше потопила дълбоко в атмосферата на къщата, в която беше израснал Джейсън Барнс. Аз имам известен опит с криминалисти профайлъри и изобщо не се преструвам, че разбирам от занаята им. По мое мнение обаче повечето от тях прекаляват с психологическата обработка и заключения, въпреки че именно с тях са вкарали в пандиза внушителен брой злодеи.
Както и да е. Стигнахме до дъното на коридора, където очаквах да открием кухнята. Но вместо в нея се озовахме в нещо като малка чакалня, от която се влизаше в просторен кабинет, облицован с хубава дъбова ламперия. Агентът, който ни беше превел през лабиринта от стари мебели и мъртви членове на фамилията Барнс, открехна вратата и тикна главата си в процепа.
— Специален агент Марголд е тук — обяви той, след което се отдръпна да ни пропусне, без дори да се опита да представи и моя милост.
Направихме няколко крачки навътре и спряхме в средата на стаята. Мисис Барнс остана седнала, или по-скоро опакована върху огромното кожено кресло, а краката й почиваха на удобно столче, тапицирано със същия материал.
Както вече споменах, стопанката на дома не се изправи, нито пък прояви желание да ни поздрави по някакъв начин. Тя само махна с ръка по посока на едно широко и удобно на вид кожено канапе, осеяно с копчета за фиксиране на тапицерията.
Докато сядахме, направих опит да огледам по-подробно нашата домакиня. На лицето й беше запечатано спокойно и почти самодоволно изражение, в което се долавяше и някакво очакване — сякаш ние трябваше да бъдем разпитани от нея, а не обратното. Идея нямаше каква изненада ще й поднесе този разпит.
Както и да е. В сравнение с портрета на Калхун, Маргарет Барнс изглеждаше с десетина години по-млада или поне в доста по-добро физическо състояние. Двамата бяха коренно различни, сякаш специално подбрани за учебна демонстрация на контрасти и противоречия. Тя беше тънка и стройна жена с деликатна структура и неестествено бледа кожа, която фактически беше почти прозрачна. По това рязко се отличаваше от повечето дами от Юга, които приличат на сушени сливи. Чертите й бяха добре очертани и красиви. Дори младежки, ако не бяха тъмните кръгове и дълбоките бръчки, спускащи се от очите по посока на устата и брадичката. По всяка вероятност те бяха белезите на мъката, макар че внушаваха нещо по-дълбоко и не толкова непосредствено като загубата на съпруга й.
Очите й бавно се спряха върху мен.
— Извинете, но май не чух името ви…
— Шон Дръмънд.
— Много ми е приятно, мистър Дръмънд. И вие ли сте агент?
— Не, мадам.
— А какъв сте?
— Ами…
Какъв бях всъщност?
— Консултант — намеси се Джени. — Помага ни да приключим някои стари дела.
— О — усмихна се мисис Барнс. — Много интересно. — Замълча, колкото да събере мислите си, после добави: — Не разбирам защо настояхте за тази късна визита. Но нека приемем максимата „по-добре късно, отколкото никога“.
Мисис Барнс наистина не би могла да разбере защо двама федерални агенти настояват да я посетят след полунощ, въпреки че имаше някакви идеи. Но каквито и да бяха тези идеи, те очевидно не я притесняваха. Дженифър стисна коляното ми — един жест, който изтълкувах като предупреждение да не подплаша жената. После измъкна от джоба си портативен магнетофон и го вдигна така, че мисис Барнс да го види.
— Длъжна съм да ви предупредя, че нашият разговор ще бъде записан — обяви със служебен тон тя.