— Аз не знам… Наистина ли е наложително?
— Страхувам се, че да. — На лицето й се появи успокоителна усмивка. — Това е обикновена процедурна формалност, мисис Барнс. И изобщо не означава, че сте обвинена в някакво престъпление.
Усмивката на домакинята беше предназначена за мен.
— Е, в такъв случай… След като не съм заподозряна…
— Точно така — усмихнах се в отговор аз. — Става въпрос за една абсолютно невинна процедура.
А наум си напомних, че магнетофон в ръцете на федерален агент никога не е невинна процедура.
Настъпи кратко мълчание, след което жената плесна с ръце.
— Ама и аз съм една домакиня! Мога ли да ви предложа нещо? Знам, че е късно, но може би по един аперитив?
Обичам ги тези южняшки маниери! Никъде другаде любезността не звучи по този небрежно елегантен начин — като нещо, което току-що ви е хрумнало. Те, естествено, прекрасно знаят, че любезността е фалшива, вие също. Но това някак си я прави още по-очарователна.
Между другото, и акцентът на Маргарет Барнс беше древен, като всичко останало в този дом. Едно време са му викали „плантаторски акцент“, представляващ смесица от изядени гласни и малки, но изключително изразителни извисявания на интонацията в средата на изречението. Сигурен бях, че поне един тон от мангизите на тате са потънали из разни префинени учебни заведения като колежа „Суитбрайър“, където госпожицата е имала възможност да насити речта си с цяла кошница сладникави интонации.
Но в отговор на любезното й предложение Джени само ме стрелна с поглед и отвърна:
— Благодаря, но се налага да ви откажем. — След което натъртено добави: — Законът на Хувър: федералните агенти не пият по време на работа.
— Скоч, ако ви се намира — усмихнах се на мисис Барнс аз.
Джени почти се задави в шепите си.
— Разбира се, че се намира — засмя се мисис Барнс. — Калхун, моят съпруг, обожаваше хубавото уиски. Надявам се, че ще бъдете така любезен да налеете малко шери за мен.
Станах и се насочих към вграденото барче в противоположния край на кабинета. Между другото, останах малко изненадан от молбата да я обслужа, тъй като гостоприемството лежи в основата на южняшката любезност. Слава богу, че главната съставна част на споменатото гостоприемство е добре зареденият бар, а съдията Барнс очевидно е бил предвидлив домакин. Налях си два пръста от неговата бутилка „Гленфидик“, а на Маргарет напълних една чаша с шери — питие, което покойният със сигурност не би близнал.
Пристъпих към нея и задържах чашата на няколко сантиметра от ръката й просто за да проверя дали ще се наведе напред да я поеме. Тя не го стори и подозренията ми се потвърдиха: Маргарет Барнс беше инвалид.
— Моля да ме извините — рекох и положих питието върху дланта й.
— Няма нищо — отвърна тя, но в тона й се долови леко раздразнение, а очите й се извърнаха към Джени. — И така, ще ми кажете ли на какво дължа тази среднощна визита… Дженифър? Или предпочитате да ви наричам Джени?
— Предпочитам Джени. Имате ли нещо против да започнем с няколко въпроса относно съпруга ви?
— О… Значи наистина сте тук заради Калхун.
— Да, така е.
Маргарет Барнс с нищо не показа, че тази новина я притеснява. Бавно се облегна назад, а очите й пробягаха по стаята. Едва сега ми стана ясно защо беше предпочела да ни покани тук, във вътрешния кабинет, а не в дневната или салона — вероятните места, в които приемаше външни хора.
Скъпата ламперия, която ни заобикаляше, беше изпъстрена с доказателства за достойния живот и дългата кариера на Калхун Барнс: дипломите му за гимназиално и висше образование от Юридическия факултет на щатския университет във Вирджиния, рамкираните укази, с които е бил назначен за магистрат в градския съд, а след това и във федералния, богата колекция местни грамоти и награди, пълна менажерия от негови снимки в компанията на известни личности.
Бързо изключих като причини за самоубийството на Калхун проблеми със самомнението, нарцисизма или прекалената скромност.
Сред импровизираната галерия личаха снимките на трима президенти на САЩ, цяло стадо губернатори и сенатори от щата Вирджиния, а в центъра на менажерията — там, където нямаше начин да бъде пропусната — беше окачена снимката на значително по-младия Барнс на чашка коняк и димяща пура със самия светия Дж. Едгар Хувър в същия този кабинет, фактически на същото канапе, на което седяхме с Джени. Тъй че виждате къде се бяхме озовали: буза до буза с величието.
В дъното на тази портретна галерия, най-горе вляво, забелязах една доста интересна фотография: много младият Калхун Барнс с рибарски ботуши и карирана риза бе прегърнал през рамото също така младичкия и значително по-слаб съдия Филип Файнбърг, също облечен като рибар. Наистина бях заинтригуван.