Срещнах погледа на Маргарет Барнс и отбелязах очевидното:
— Съпругът ви е бил много… много преуспял човек.
— Предполагам, че е така — кимна тя. — Аз съм привърженик на схващането, че всеки мъж трябва да има свое лично островче, където да си спомня за победите си. Вие не мислите ли така, мистър Дръмънд?
Аз кимнах и тържествено обявих:
— Моите многобройни постижения висят на стената в тоалетната.
Тя отговори с пресилена усмивка. Северняшкия ми чар явно хич го нямаше.
Ние трябваше да признаем (и наистина признахме), че Калхун Барнс е бил човек със сериозни връзки и контакти на най-високо ниво, от което следваше, че и вдовицата му не беше съвсем безпомощна. Което автоматично изключваше всякаква демонстрация на сила от наша страна.
— Кариерата на съпруга ви е била изключителна — подхвърли Джени. — И аз не разбирам защо той… Всъщност как така…
— Се е самоубил ли? Аз прекрасно знам какво направи Калхун, Дженифър. Надянал е примка на шията си и е налапал дулото на пистолета.
— Добре, ясно. Но защо?
Домакинята явно не желаеше да обсъжда този въпрос. Все още. Очевидно с намерение да държи под контрол нашия разговор тя небрежно подхвърли:
— Много ли ще ви отегча, ако се върна на първата среща между Калхун и мен?
И още как.
— Разбира се, че не — рекох на глас аз.
Тя отпи една сериозна глътка шери и започна:
— Според мен е важно да проумеете, че фамилията Барнс е сред най-почтените в този град. Прадядото на Калхун е бил собственик на голяма и процъфтяваща плантация в близост до морския бряг, а дядо му е бил офицер под командването на Джаксън Стената със сериозни прояви на храброст на бойното поле. След войната завършил право, преселил се тук заедно с цялото си семейство и превърнал правото във фамилна професия. Бащата на Калхун също е бил адвокат, а по-късно и уважаван съдия. Малко преди пенсионирането му е имало предложение да го изберат за член на Върховния съд. И по мое мнение това със сигурност е щяло да се случи, но му попречил негърският проблем и размириците, свързани с него.
В кабинета се възцари благоговейна тишина, задължителна, за да попием значимостта на чутото. За южняшката аристокрация фамилните саги са нещо като тренировка по бокс в тъмна зала — човек трябва да прибегне до някои фини настройки. Казано накратко, аз би трябвало да разбера, че някога семейството на Калхун е притежавало много пари, силно влияние и един куп роби. Но после започнала Гражданската война, робите офейкали, парите свършили и настъпило времето на политическия авантюризъм. Семейство Барнс емигрирало в големия град, където отново се заловило да гради благополучието си. Неговите представители станали професионалисти в друго поприще, но запазили предишните си тесногръди разбирания. И в крайна сметка историята ги погълнала. Нищо чудно, че Фокнър си е прекарвал наистина чудесно с хора като тях.
Това е и главният проблем на южняшкото разбиране за семейни традиции и наследство. Ако миналото е снежнобяло — добре. Или поне аз така си мисля. В противен случай е все едно да си се родил с десет тона лайна на гърба. При тези хора миналото никога не е минало. И това по някакъв начин бе спомогнало за изграждането не само на Калхун Барнс, но и на Джейсън Барнс.
— И моето семейство е старо, с добър произход — продължи мисис Барнс. — Много хора бяха убедени, че Калхун и аз си подхождаме.
— Той е бил много хубав мъж — подхвърли Джени.
— Така е — кимна домакинята. — Но беше и още много неща, Дженифър. В университета играеше футбол и беше сред най-добрите. По-късно предпочитанията му се изместиха по посока на тениса и голфа. Да не говорим за ума му, който сечеше като бръснач. Още като студент го засипаха с оферти, идващи от най-престижните съдии и юридически кантори от Атланта до Ню Йорк. — Тя извърна глава към Джени и попита: — Вие юристка ли сте? Доколкото ми е известно, много агенти на ФБР имат юридическо образование.
— Не, моята специалност е психиатрия — отвърна Джени.
— Това също е интересна област — кимна мисис Барнс, но пренебрежението й ясно си пролича.
Джени замълча, а аз се запитах какво ли й минава през главата в този момент.
Мисис Барнс помълча малко, после продължи:
— Една седмица след като Калхун си взе държавния изпит, ние двамата минахме по пътеката в параклиса на колежа „Сейнт Кристофър“, където беше учил. Това стана през 1965 година. Него го възприемаха като много добра партия, а мен — като късметлийка. Но Калхун не искаше да работи за някой от известните съдии, не го блазнеха и големите кантори.