— Защо? — обадих се аз.
— Предполагам, защото и двамата не бяхме склонни да напуснем този град, независимо какви пари ни предлагаха.
Това прозвуча като красив и малко сантиментален спомен, но ние с Джени едновременно кимнахме. Разбира се. Парите, които са искали, са се намирали тук, в този град.
— Според мен Калхун нямаше желание да премине през задължителния за всички млади юристи стаж, нито пък държеше да бъде нечий помощник. Той беше гладен за работа, амбициозен и нетърпелив. Така стигна до решението да започне частна практика, за да изпревари всички.
— Бих казал, че е имал нужда от партньори — подхвърлих с надеждата да се измъкнем от ямата на носталгията.
Тя спря поглед върху лицето ми, помълча малко, после кимна.
— Прав сте, мистър Дръмънд. На всичкото отгоре той познаваше подходящия човек. Отличникът на целия юридически факултет.
— Филип Файнбърг — промърморих аз и посочих с пръст крайната снимка на стената.
— Да, Филип…
— Добър избор.
Тя не обърна внимание на забележката ми, а отпи глътка шери и се зае да изучава тавана.
— Отношенията им бяха някак… някак неравностойни, поне в началото…
— Защото Файнбърг е бил евреин? — изстрелях аз.
Тя кимна.
— Ние винаги сме били по-прогресивни от Селма (централната част на щата Алабама, известен с верската нетърпимост на своите жители католици), но по онова време… По онова време в този град беше някак комплицирано да си евреин. Бизнес се правеше главно на игрището за голф и по приемите, а Филип някак не… Надявам се, че ме разбирате.
Разбирахме. На мен лично ми беше ясно, че човек с биографията и консервативните разбирания на Калхун не би могъл да стане партньор с един социален парий в знак на щедрост или пък, за да коригира някаква социална несправедливост.
Както и да е. Продължихме да играем ролята на слушатели, за да научим как Калхун носел Файнбърг на здравия си гръб, как се възползвал от всички предимства на потеклото си, омайвал на чашка хората, превръщайки десетки от тях в свои клиенти. И се получило. „Барнс и Файн“ — юридическата кантора с умно и деликатно избрано име, започнала да трупа авторитет, успехи и благосъстояние (точно в този ред).
Химията между партньорите основатели била несъвършена и между тях често припламвали искри, но алчността играела ролята на афродизиак. Калхун ловял рибата, а Файнбърг я изкормвал и режел на филета, заврян като плъх в задната канцелария и скрит зад умно съкратеното си име. Върху гениалните му рамене се стоварила тежестта на предварителните проучвания, разследването, разпитите и подготовката за съдебната фаза. За Калхун останала ролята на съдебната акула, която трупа успех след успех и разбива на пух и прах обвинения и свидетелски показания. Не след дълго той успял да си спечели престижното прозвище „умен скандалджия“, което по тези места винаги се е ценяло високо. Интересно е да се отбележи, че Файнбърг не стъпил нито веднъж в съдебната зала, с изключение на случаите, при които се налагало да внесе получено в последния момент доказателство или да помогне на Калхун при мъкненето на тежките адвокатски чанти.
Този разказ ни беше поднесен по интригуващ начин, с всичките атрибути на добрата трагедия. Вече предчувствахме накъде вървят нещата, но мисис Барнс изведнъж вдигна глава и с лека изненада отбеляза:
— Чашата ви май е празна, мистър Дръмънд. Ще бъдете ли така добър да обслужите и двама ни?
Нямаше как да не се подчиня.
Изправих се пред бара, после се обърнах и малко нетактично изтърсих:
— Между другото, какво е станало с краката ви?
— Нищо им няма на краката ми — стрелна ме с поглед тя.
— Моля за извинение. Помислих си, че…
— Грешно сте си помислили. Счупен ми е гръбнакът.
— Много съжалявам, но как?
— Автомобилна катастрофа.
— Ясно.
Подадох й чашата. Тя отпи голяма глътка шери, изпусна въздуха от гърдите си подхвърли:
— Предполагам, че не знаете какво да мислите за клюките.
— Точно така.
Нямах никаква представа какви клюки има предвид.
Тя втренчи поглед в питието си, разклати го в чашата и промълви:
— Истината е, че в онази нощ Калхун беше зад волана. Никога не сме го отричали.
Тук се намеси Джени, която от известно време се опитваше да навакса.
— Можем ли да се върнем към началото?
— Началото ли? — погледна я с учудване мисис Барнс. — А, да… Случи се през пролетта на 1975-а, няколко месеца след раждането на сина ни. Вечерта не си я спомням много добре, макар че това може би ще ви се стори странно… И вероятно ще си помислите, че…