Не довърши изречението си и по тази причина не разбрахме какво ще си помислим.
— Бяхме в кънтри клуба, празнувахме с някакъв клиент, Калхун беше спечелил важно дело за обезщетение. Белята стана, докато се връщахме у дома… — Хвърли ми един някак особен поглед и добави: — Но аз никога не обвиних Калхун.
— Полицията разследва ли катастрофата? — попита Джени.
— Калхун успя да се добере до някакъв уличен телефон и повика бърза помощ и полиция.
— И полицията дойде, така ли?
— Да. Един полицай се появи малко преди линейката.
— Направи ли разследване?
— Не беше необходимо. Валеше дъжд, колата се подхлъзна и се удари в едно дърво. Нямаше ранени, нямаше материални щети.
— Вие сте били ранена.
Тя се поколеба само за миг, после каза:
— Полицаят познаваше Калхун. Реши да ни спести неудобствата и да запази достойнството ни.
— Застрахователната компания едва ли е била на същото мнение — подхвърлих аз. — Ремонтът на колата, вашето лечение. Кой плати за всичко това?
— Ние, разбира се. — Вероятно и двамата сме показали изненадата си, тъй като тя сметна за нужно да добави: — Съпругът ми беше принципен човек, мистър Дръмънд. Никога не би допуснал някой друг да плати за допуснатата от него грешка.
Не съм много сигурен как се озовахме на тази писта, която, поне на пръв поглед, нямаше отношение към разследването. Но един скрит дълбоко в мен инстинкт ми нашепваше, че тя може да се окаже важна. Друг пък твърдеше, че тази жена лъже или ни спестява някои доста важни подробности. Не беше много трудно да отгатнем какви са те.
— Мисис Барнс — рекох. — Ако съпругът ви е изпаднал в някакъв вид опиянение, той е представлявал обществена заплаха, а поведението му е било престъпно.
— Не съм казала, че Калхун е бил пиян — спокойно ме погледна тя.
— А беше ли?
— Знаете ли, в онези години още не беше се оформила днешната обществена нагласа към пиенето и шофирането. Всъщност не беше нищо кой знае.
— Отговорете на въпроса, моля.
— Приятелят на Калхун, тоест полицаят, беше на мнение, че сме достатъчно пострадали. Той…
— Беше ли съпругът ви под алкохолно опиянение, или не беше?
— Калхун винаги носеше на пиене — промълви тя, замълча за момент, после напрегнато добави: — Нямам представа защо ми задавате тези въпроси. Не виждам никаква връзка с разследването, за което сте дошли.
Погледнах към Джени. Тя се обърна към мисис Барнс и спокойно, сякаш нищо не се беше случило, попита:
— Кога се случи това? Няколко месеца след раждането на сина ви, така ли?
— Да. За съжаление имаше усложнения. Вътрешни увреждания, след които… След които и дума не можеше да става за ново майчинство.
Интересен изказ, няма що.
— Трябва да ви е било много трудно — промърморих.
— О, не, мистър Дръмънд. Мисля, че при второ дете трудностите ни щяха да станат много по-големи.
— Защото сте на инвалидна количка?
— О, не. Количката дойде най-накрая. Няколко години преди нея изкарах прикована на легло, после ми правиха операции, рехабилитации… И едва тогава стигнах до количката…
— Разбирам — обади се Джени. — Достатъчно трудно ви е било да отгледате и само… Извинете, как беше името на сина ви?
— Джейсън. Джейсън Нейтън… За щастие Калхун беше изключителен баща. Много внимателен, много активен при определяне насоките в живота на Джейсън. Двамата бяха изключително близки.
— Това е доста необичайно — подхвърли Джени.
— Необичайно ли?
— Човек на кариерата да отгледа детето си сам. Особено в онези години.
Очевидно се бяхме натъкнали на скрита жица в алармената инсталация на психиката й, защото тя вдигна вежди и остро попита:
— Защо се интересувате от всичко това?
— Нямаме особени причини — свих рамене аз, после настоятелно добавих: — А какво стана с кантората?
— Мисля, че не съм готова да отговоря на този въпрос — отсече тя, заби очи в моите и попита: — Всъщност какво точно търсите тук?
Никой от нас не отговори. Тя помълча малко и добави:
— Реших, че… Или поне очаквах…
— Какво очаквахте? — хвана се за думите й Джени.
— Ами… Нещо във връзка с компрометирането на съпруга ми. Нещо за онзи, който го доведе до самоубийство, злоупотребявайки с властта на вашето Бюро. Който безсрамно излъга…
— Разкажете ни за него — рекох.
— Не, не! — повиши тон тя и главата й рязко се повдигна. — Мисля, че отговорих на достатъчно въпроси. — Изглеждаше объркана и разстроена, но въпреки това успя да се овладее достатъчно, за да ни отреже: — Трябва да напуснете дома ми. И двамата, веднага!
Погледнах към Джени. Стана ми ясно, че първо действие е приключило току-що и завесата вече се спускаше. Дойде време за второ действие, в което Маргарет Барнс щеше да получи пословичното коляно в топките.