Очаквах този момент и повиших глас, за да не й позволя да изрече нито дума повече:
— След няколко часа синът ви ще извърши ново убийство! Ако вие отказвате да споделите информация, която би ни помогнала да го спрем, аз ще арестувам вас по обвинение за съучастие в убийство, умишлено укривателство и умишлено възпрепятстване на официално разследване. Ще измъкна вас от тази къща, окована в белезници, вас ще тикна в затвора!
Мисис Барнс извърна глава към Джени.
— Маргарет… — прошепна партньорката ми. — Много съжалявам… Но май не ни оставяте друг избор.
— Вече разполагаме със запис, от който е видно, че сте излъгали федерални служители — продължавах да я мачкам аз. — Достатъчно е, за да получите присъда и да влезете в затвора, вероятно до края на дните си.
До известна степен това беше истина, тъй като заблуждаването на федерален служител е подсъдно, дори и без предупреждението, включено в прочитане на правата. Но като адвокат аз бях наясно, че няма съд, който да прояви строгост към майката, опитваща се да измъкне собственото си дете. Ето защо малкото ми преувеличение не биваше да се тълкува прекалено буквално.
Но в случая не беше важно какво зная аз, а какво се върти в нейната глава. Защото едва ли знаеше много, въпреки че е била съпруга на съдия. По бузите й се стичаха сълзи, тя изглеждаше така, сякаш всеки момент ще рухне. Продължаваше обаче да мълчи — факт, колкото дразнещ, толкова и смущаващ. В подобни случаи човек трябва да натисне правилния бутон, а аз все още не бях го улучил. Напрегнах ум в опит да открия слабото й място, но нищо не ми хрумваше.
Джени ме погледна с многозначително извити вежди, след което съчувствено подхвърли:
— Това е ужасно, Маргарет. Семейството и репутацията ви ще бъдат съсипани…
Схванах.
Джени стана от пода и седна на страничната облегалка на инвалидния стол. Аз пристъпих към Маргарет и се наведох към лицето й.
— Хей, мисис Барнс — рекох. — Я си представете, че момчето ви наистина убие президента! Самият президент на Съединените щати! Ще се превърнете в знаменитост, в сензация. Ще бъдете съвременният еквивалент на мисис Джон Уилкс Бут!
— Не, не… Това просто не е…
— Страхотно, а? Представяте ли си този огромен принос за достойната и славна фамилия Барнс? — Не бях убеден, че в сегашното си нестабилно състояние може да си представи това, и по тази причина се заех да изброявам: — Фамилията Барнс ще влезе във всички учебници по история редом със Сирхан Сирхан, Ли Харви Осуалд и онзи лунатик Хинкли… Ще се напишат книги за вас и за семейството ви, репортерите ще разровят всичко, до най-малката подробност, за да опишат как сте отгледали един социопат. Ще ви играят на Бродуей, ще направят телевизионен сериал. Кой ли ще изиграе вашата роля, мисис Барнс?
— Престани, Шон! — спря ме Джени. — Нима не разбираш, че това е огромен шок за Маргарет?
— Права си. Всъщност аз адски я съжалявам. Горкичката Маргарет! Бедничката Маргарет Барнс! Какво толкова съм се загрижил за съпругите, родителите и децата на онези шестнайсет души, които синът й уби днес? Какво да кажа за мисис Лари Елуд — съпругата на шофьора на Терънс Белнап, когото открихме тази сутрин овъглен, след като Джейсън му беше пуснал няколко куршума в черепа? — Пауза. — Или за агент Джун Лейси, колежка на Джейсън, която следващата седмица трябваше да се омъжи? Но това няма да стане, защото тази сутрин Джейсън й вкара един куршум в гърлото…
Маргарет Барнс буквално се пържеше на стола си. На лицето й се появи виновно изражение, от което можеше да се заключи, че разбира действията на Джейсън, че нещо в това семейство е създало или видоизменило съзнанието на младия човек по начин, който прави възможен всеки един от зловещите сценарии, които й описвах.
Джени положи ръка на рамото й и меко каза:
— Маргарет, ние трябва да открием Джейсън. Ако не го сторим, утре сутринта той ще се превърне в обект на най-мащабното издирване в американската история. Ние сме единствената му надежда да остане жив!
— Надявам се тази жена да не проговори! — хладно рекох аз, обръщайки се към партньорката си. — По-добре да застрелят копелето!
— Седни си на мястото, Шон — заповяда тя. — И си дръж устата затворена!
Подчиних се.
Маргарет Барнс оглеждаше помещението с безумен поглед. Ако имаше пистолет и въже и ако крайниците й бяха в ред, тя без никакво съмнение щеше да преметне примката около шията си и да натисне спусъка. В този момент се почувствах толкова засрамен от това, което бях причинил на бедната жена, че бях готов да я последвам.