— Не.
— Обърни внимание на следното несъответствие, Шон: в съзнанието на Джейсън баща му е една изключително авторитетна личност, нещо като полубог. Така по-голямата част от германците бяха издигнали Хитлер на един почти свръхестествен пиедестал. Джейсън бяга, защото е убеден, че не може да се конкурира с баща си — този титан, тази свръхестествена личност в представите му.
Погледна ме, за да се увери, че я разбирам, после продължи:
— Любопитното в случая е, че той не приема съдбата, която му е предопределена от биологията и семейните традиции. Би могло да се каже, че в това отношение е една несбъдната прогноза.
— Хората не са програмирани да вървят по определен път, Джени — поклатих глава аз. — Ние избираме.
— Сигурно си имал нормално детство, Шон, каквото и да означава това — тръсна глава тя. — От което следва, че не можеш да разбереш чудовищата в тъмната гора, през която никога не си минавал.
— По думите на Клайв Стейпълс Луис „злото винаги е дело на човека, но никога негова съдба“…
— Типично по адвокатски — въздъхна тя. — Добре, тогава да чуем твоето обяснение.
— Много е просто. Според началниците и колегите му Джейсън е съвсем обикновен човек и агент за пример. Това е резултат от съзнателно направен избор, който днес е последван от друг избор — да бъде различен. А ние трябва да разберем защо го е направил.
— На практика той е бил замразена бомба с часовников механизъм. Много психопати изглеждат съвсем добре, имат вид на нормални. Те са социално контактни, а в някои случаи дори преуспяват в работата си. — Тя ме хвана за ръката и добави: — Можеш да седиш до някой такъв, можеш да излизаш с него, дори да се омъжиш за него. Човек никога не знае. Когато разберат истината, съпругите и съседите винаги са шокирани. На практика съзнанието на Джейсън винаги е било врящ казан от емоции — потиснат гняв, объркване и различни патологии, които очакват да бъдат освободени от някакво събитие.
— Такова е било самоубийството на Калхун, така ли?
— Без съмнение. Спомни си какво ни каза Кини: че преди около шест месеца поведението на Джейсън рязко се променило. Това време съвпада със самоубийството на баща му, нали така?
Млъкнах и се замислих. Развоят на събитията ми напомняше за онези гръцки трагедии, които ни караха да четем в колежа — героят винаги има по някой фатален недостатък: прекомерни амбиции или нещо друго, някакъв блуждаещ вирус, който се крие до момента, в който изскача на повърхността и изяжда всичко наоколо, подобно на „Пакман“.
Престъпленията на Джейсън бяха извършени тук и сега, но семената им са били посети преди повече от три десетилетия, като следствие от един вреден и отровен брак, от живот в един брутално клаустрофобичен дом, от ферментиралата омраза между двама забележително зли хора.
— Между другото, ти свърши страхотна работа там вътре — подхвърлих аз.
— Ти също. Добре ли си?
— Не. Чувствам се ужасно.
— Нормално — хвана ръката ми тя. — Ти се беше увлякъл. Горката жена. Ти наистина я беше притиснал.
— Ама чакай сега…
— Не бих искала да влизам в детайли, но… — Усмивката й показа, че не говори сериозно: — Шегувам се, разбира се. Беше много добър. Без теб изобщо не бих се справила. Ще направя всичко възможно да ти издействам почетна значка!
Тъкмо понечих да вдигна вежди, когато ме споходи една нова мисъл.
— Всемогъщи боже!
— Какво?
— Обади се на шефа си! — сграбчих ръката й аз. — Веднага!
— Но нали преди малко говорих с него?
— Нямам предвид този, а Таунзенд.
— Защо?
— Защото той със сигурност е следващият!
Тя се втренчи в мен. Една секунда изтече за регистриране на информацията, втора — за нейната обработка.
— О, боже! По всяка вероятност е отнесъл новината в Белия дом и в Министерството на правосъдието.
— Точно така.
Докато тя набираше телефона на шефа си и му съобщаваше приятната вест, аз се обърнах и бавно тръгнах обратно към автомобила и Тед.
— Получихте ли това, което искахте? — забеляза ме отдалеч той.
Не беше негова работа и аз насочих вниманието му към един от близките паметници.
— Кой от великите южняшки бойци е този?
— Мартин Лутър Кинг.
Изглежда, съм останал леко изненадан от разкритието, защото той избухна в смях:
— Хей, времената се променят! Дори в този затънтен край.
— Ясно. Я ми кажи, Тед, ти ерген ли си?
— Аха.
— Как е този град по отношение на мадамите?
Тед разви една доста подробна дисертация върху качеството на младите жени в Ричмънд (несъмнено най-високото възможно), като го правеше с явно въодушевление. На няколко пъти погледнах часовника си, но Джени явно се беше увлякла в разговора си с Таунзенд. Следващото действие щеше да се развие във Вашингтон, следователно аз трябваше да бъда там, а не тук. Искам да кажа, че Джени би трябвало да се задоволи с някоя кратка информация от сорта „Здрасти, шефе, има реална заплаха за задника ти, да знаеш… Предлагам да инвестираш малко средства в кевларен костюм и да се заобиколиш с взвод армейски рейнджъри. О, и още нещо — поне една седмица стой в кабинета си, без да си подаваш носа навън!“ Междувременно тя най-сетне приключи разговора и се присъедини към нас.