— За какво?
— По отношение на конфликтите е ясно — въздъхна тя. — Само ми кажи, ако ги правя прекалено лични. Но според мен ти имаш друг проблем, Шон. И той се нарича „проблем с висшестоящите“.
— Искаш да кажеш, че това е моя грешка?
— Виж какво, аз наистина те харесвам. — Замълча за момент, после: — Но за да бъда откровена докрай, ще ти кажа, че ако престанеш да дразниш шефовете си, перспективите ти в службата рязко ще нараснат.
— Ясно. Вече навлезе в лични територии.
Но тя очевидно реши, че може да обърне гръб на обещанието си.
— В някои отношения ти си точно като Джейсън Барнс — подхвърли. — Предопределеност на съдбата. Бас държа, че баща ти също е бил строг и властен, с авторитет и силна воля. Приемаш, че шефовете ти се олицетворение на тези качества, и са го изкарваш на тях.
— Виж какво, аз не съм…
— Трябва да ме изслушаш.
— Няма.
— Предлагам ти да надникнеш в собствената си природа, защото… Защото сме партньори и… приятели.
— А не ти ли минава през ума, че партньорите и приятелите не обичат да бъдат обект на психоанализа?
— Извинявай, но аз само искам да ти помогна. — Тя направи крачка назад и закова поглед в лицето ми. — Всъщност караме ли се?
Бях прекалено зает да се цупя, за да отговарям на такива въпроси.
— Защото понякога аз съм прекалено любопитна и си пъхам носа, където не ми е работа.
— Добре, ясно. Сменяй темата.
— Хубаво. — Няколко секунди мълчание, после: — И двамата сме уморени и раздразнителни. Имаме нужда от душ, топла храна и здрав сън.
— Означава ли това, че когато си чиста и нахранена, ставаш по-малко любопитна и досадна?
— Само стой и гледай.
— Добре. Какво предлагаш?
— Веднага след като приключим с доклада, да се изплъзнем и да си потърсим някой хотел.
— Не съм убеден, че…
— Наблизо е Кристъл Сити, където има десетки хотели. Ако ни потърсят, ще бъдем на разположение за броени минути.
Погледнах я по-внимателно, но не открих нищо повече от това, което предлагаше — храна, горещ душ, почивка. Ако имаше нещо повече, то положително щеше да е много по-добро от чутото до момента, но същевременно щеше да е покана за сериозни проблеми. Спомних си за Джанис в Бостън, представих си купчината доклади от криминалистите, разузнавателни справки и свидетелски показания, които ме чакат на бюрото. Не, просто няма да се получи. Не ми трябваха нито емоционални, нито никакви други усложнения.
— Добра идея — рекох.
— А сега се отпусни — усмихна се тя. — Бюрото не обича да заплашват безстрашния му лидер. Скоро ще пипнем Барнс, ще видиш.
Кимнах с надеждата, че оптимизмът й не е безпочвен. Но една стара истина гласи, че надеждата за добър изход невинаги води до такъв. А и нещо ме гризеше отвътре. Продължавах да изпитвам чувството, че нещо липсва. Нещо очевидно, или което би трябвало да е очевидно. Но какво? Май наистина имах нужда от няколко часа сън.
— Върви да си измиеш зъбите — подхвърли Джени. — Ако Таунзенд подуши, че си пил, като нищо ще заповяда да те разстрелят!
— Аз не работя за него.
— Знам. Но нима мислиш, че му пука?
Господи! Армията наистина започваше да ми липсва. Там поне знаеш къде си стъпил и кой може да те бутне. Трудно е да изградиш добра защита, когато не знаеш къде е фронтът и кой дебне в тила.
И тъй, влязохме в сградата. Джени се насочи право към дамската тоалетна, а аз — към мъжката. Старателно си измих зъбите, наплисках лицето си и направих опит да прогоня мрачните мисли от главата си.
Май вече ви казах, че агент Марголд е много привлекателна млада дама. А през последните няколко часа ние постоянно допирахме рамене, докосвахме ръце и правехме онези дразнещи жестове, които обикновено правят хората, които нямат търпение да скочат в леглото. Или пък само така ми се струваше и тя беше просто едно добро момиче, което иска да ми помогне.
В действителност ние бяхме партньори, които неусетно се бяха превърнали в приятели. Някой от нас трябваше да предприеме стъпката, която щеше да ни отведе на следващото ниво, а другият — да демонстрира реципрочност. Или да откаже да я демонстрира. Откъдето и да я погледнеш, трудна ситуация.
Една от кабините зад гърба ми се отвори и директорът Таунзенд бавно пристъпи към съседния умивалник.
— Добро утро, сър — поздравих с неутрален глас аз.
— Дръмънд.
Започнах бавно отстъпление по посока на изхода, но гласът му ме спря:
— Чакай малко.
Слава богу, че вече си бях измил зъбите.
Той се приближи до поставката, откъсна една книжна кърпа и започне да бърше ръцете си. Носеше същия делови костюм в тъмносин цвят и същата индийска вратовръзка, с които беше облечен предишния ден. Костюмът му изглеждаше изненадващо изгладен, а бялата му риза — прясно колосана. Под очите му нямаше торбички и това ме накара да се запитам дали този човек не се е родил спретнат. Въпросът му обаче прозвуча абсолютно актуално: